Хелен Гилтроу - Мръсни правила

Йохансен е на трийсет и осем години. Висок е метър и осемдесет, слаб, жилав, строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Хубавият костюм е изчезнал. Сега дрехите му са обикновени и анонимни. Ръчният му часовник е масово производство. Кокалчетата на пръстите му са изпъкнали и охлузени.

Спокойствието му винаги ме поразява.

- Исках да се уверя, че ще бъдем сами. - Гласът му е тих и учтив. Единствено монотонните северняшки гласни издават произхода му, нищо друго.

Изминали са две години, откакто се срещнахме за последен път. Филдинг не можа да ми каже къде е отишъл Йохансен. Следата, която беше оставил, се губеше в Амстердам. Слуховете след това не доведоха доникъде. Бях започнала да си мисля, че е мъртъв. Но той е жив и стои пред мен.

Защо сега, след толкова много време? Защо идваш при мен? - мисля си, но вместо това спокойно питам:

- Не пробва ли на обичайния номер?

- Не познавам мъжа, който отговори.

- Той работи за мен. Сигурен е.

Йохансен кима, но отмества поглед встрани от мен.

- Две години - казвам. - Мислех, че сме те загубили.

- Криех се.

- Има ли някаква определена причина?

Той само повдига рамене.

Какво ли иска? Допреди две години подобна среща би означавала, че се нуждае от нова самоличност или от информация за някой удар. Затова идваха хората при Карла - да получат неправомерна информация чрез подкуп или изнудване, хакване или чисто и просто физическа кражба, умишлено унищожаване на друга информация, която ако остане непокътната, ще бъде от полза на правоохранителните агенции, и фалшифициране на самоличности или заличаването им.

Не може да е само това, не и след две години мълчание. Но вероятно и Йохансен е извън играта и е престанал да бъде човекът, който...

- Разкажи ми за „Програмата" - казва той.

Още една секунда мълчание, това е всичко. Но аз съм учила твърде дълго и усилено и не показвам нищо.

„Програмата" може да се нарече затвор, но мястото не прилича на никой друг затвор, с изключение на зида и оградата с електричество.

Когато Йохансен замина преди две години, „Програмата“ не съществуваше. Построиха я след затворническите бунтове, които възникнаха след рецесията, вълната от престъпност, пренаселването на затворите, съкращенията в бюджета... Пет хиляди затворници бяха изхвърлени от претъпканите затвори и бяха поверени на грижите на частна охранителна фирма, за да бъдат настанени временно в отцепен район със западнали улици в предградията, опразнен за преустрояване, точно когато икономиката се срина. Временно убежище, което обаче може да продължи да съществува още много години, затова му лепнаха красиво име по американски и уебсайт, възхваляващ теорията зад този проект.

И измислиха експеримента.

- Какъв е експериментът? - пита Йохансен, въпреки че сигурно вече знае отговора. Все пак пише го в интернет.

- Да учат престъпниците да функционират в самоуправляващо се общество.

- Самоуправляващо се общество, съставено от други престъпници?

- Точно така.

- И какво получават за участието си?

- „Повече индивидуална свобода и отговорност в охраняема среда."

Ключове за жилищата си. Достъп до телевизия и вестници. Възможността да бъдат в самоуправителни съвети и да създават правила. Подкрепа да продължат образованието си, професионална подготовка, инициативи в дребния бизнес. Медицински грижи, спортни зали, дори ресторант. Според уебсайта.

- Звучи твърде хубаво, за да е истина - отбелязва Йохансен.

- Тогава вероятно е истина.

- Охранява ли се строго?

- „Редовно патрулиращи офицери поддържат реда и се грижат за сигурността и доброто физическо състояние на пребиваващите" - отвръщам и после добавям: - Чарли Рос влезе там, когато отвориха „Програмата", един от първата партида, и след три месеца умря. Излезе на парчета.

Той не мига. Естествено, че е знаел и това.

- Какви хора има там? - пита той.

- Предимно престъпници от кариерата. Крадци, изнудвачи, сводници, търговци на наркотици, трафиканти на хора, убийци... Но няма педофили и терористи.

- А психопати?

- Официално няма, защото не може да им се има доверие, че ще си взимат лекарствата. Неофициално - най-малко десетина, може би стотина. Всичките се учат да бъдат добри граждани.

- Познаваш ли някого вътре?

- Познавах. - Усмивката ми е смразяваща. - Вече не поддържаме връзка.

- Вътрешно наблюдение?

- Камери.

- Комуникации?

- Стационарни телефони за затворниците. Всички разговори се записват. Няма мобилни телефони.