Хелен Гилтроу: Мръсни правила

- Ами охраната? - пита Йохансен.

Задавали са ми този въпрос толкова много пъти, че мога да изредя на един дъх данните.

- Двойна стена по периметъра, висока дванайсет метра над повърхността и девет метра под земята. Ограда с електричество, бодлива тел, сензори за топлина и движение. Денонощна охрана на стената. Зоната отгоре е забранена за прелитащи самолети и хеликоптери. Всички подземни връзки са запечатани отделно от главния канал. Съдържанието се обработва, докато минава под периметъра. Дори плъх не може да излезе.

- А да влезе?

- Никой не иска да влиза.

- Ами ако аз искам? Можеш ли да ме вкараш?

- Има ограничен достъп за посетители.

- Нещо повече?

Нещо повече?

- Документи на служител от персонала? Нещо, с което да влезеш като пазач?

- Повече.

- Като затворник?

И после да излезе.

Оказва се,че е мисия. Антиклимакс, примесен с ирония. Това е поръчка, за която му трябва фалшива самоличност. Пазачите работят в екипи, по стриктно разписание на дежурствата, а цивилният персонал е строго охраняван. Само затворниците могат да се движат свободно из „Програмата". Йохансен трябва да мине за затворник за онова, което планира да направи...

Изведнъж ме обзема страх.

- Няма да стане - заявявам.

Той ме поглежда.

- Сигурна ли си?

Сложи край на това. Още сега. Веднага.

- Нямаме вземане-даване с частната охранителна фирма и не можем да хакнем данните в системата на затвора. Пазят ги твърде добре. Повярвай ми, правени са опити.

- От хора, които искат да излязат, а не да влязат - отвръща той.

Поклащам глава.

Настъпва напрегнато мълчание, сякаш има още какво да се каже. Накрая аз го нарушавам.

- Това ли е всичко? - питам. Йохансен кима леко и аз добавям: - Е, ако ти потрябвам отново, използвай това.

Подавам му визитна картичка без име, само с телефонен номер. Той го прочита два пъти и ми я връща. Приключихме. Минаха две години, а няма какво повече да си кажем.

Пъхам визитката в джоба на палтото си.

- По-добре да тръгвам.

Той не ми казва довиждане.

Колата - не мерцедесът, който Шарлот Олтън използва от една година, а седан с регистрационни табели на фиктивна компания - е паркирана през една улица. Роби стои на пост до нея. Скръстил е ръце на широките си гърди и дъхът му излиза на пара в студения въздух. Главата му с прошарена коса е наклонена на една страна, нащрек за всеки звук.

Измина година, откакто му се обадих за последен път и го помолих да направи нещо като това, но той работи за групировката от самото начало и знае правилата. Отваря ми вратата, без да пророни нито дума или да ме погледне.

Намествам се на предната седалка и усещам жегване на потисната болка. Трябваше да останеш още малко, да кажеш нещо, да попиташ...

Прогонвам мисълта, както и образа на Йохансен, който стои там в сенките и слуша как колата потегля. Предполагам обаче, че вече е тръгнал.

Взимаме обичайните предпазни мерки. Часът е четири сутринта, когато се връщам в Докландс.

Сградата, в която живея, гледа към ръкав на дока „Уест Индия", на северната страна на Канари Уорф. Някога тук са разтоварвали чували със захар, но сега от индустриалното минало са останали само два огромни крана, самият док - потрепващ правоъгълник от вода, която периодично трябва да бъде почиствана от фасове и картонени чаши - и редица ниски тухлени складове, превърнати в барове за туристи и чиновници. Всичко останало е ново и моята сграда е от най-новите. Там живеят нервни богаташи - прекалено големи стаи, засилена охрана, мрежа от камери за наблюдение. Възможно е да изолираш херметически мястото от външния свят. Нямам изненадващи посетители. Дори в този ранен час на деня отпред патрулира въоръжен охранител, а вътре има нощен пазач, който седи пред редица табла и монитори. Кимаме си един на друг, докато прекосявам фоайето и се отправям към асансьора.

Гледката от четирийсет и първия етаж е великолепна - офисите в Докландс, крайбрежните складове в Лаймхаус Рийч, превърнати в жилища, завоят на реката и силуетът на Лондонското сити, но тази вечер не й обръщам внимание.

Дали Филдинг е проследил и открил Йохансен в някое забравено от Бога кътче на света? Възникна нещо, синко. Точно по твоята специалност. Или Йохансен сам е решил да се върне и тази задача го е чакала? Мисия в затвор. Изглежда невъзможна.

Отново изпитвам страх. Разбира се, че той ще се опита да я изпълни.

Влизам в малката стая, която използвам за кабинет, включвам компютъра и слагам външен твърд диск. Въвеждам паролите, пускам кодиращата програма и отварям файл, който не съм докосвала от една година.