Тод Голдберг - Другото лице

Сал се пресегна и докосна револвера си. Щеше да пусне един на Чема и на Нийл, а после да се втурне в тъмнината. Надяваше се, че с всички тези свидетели наоколо Дебелия Монте няма да стреля по него, макар че вече не се знае на какво са способни хората. Не искаше да убива Нийл. Не искаше да убива дори Чема, но осъзнаваше, че може би след пет или десет минути ще е смлян на кайма и натоварен в хладилна камера, която прави доставки на супермаркетите в целия район оттук до Калифорния.

Погледна през прозореца за последен път, за да се увери, че знае накъде да побегне, и когато го направи, видя нещо, заради което се изправи на мястото си: Дебелия Монте бе на около шест метра от колата и говореше с плешив тип, който стискаше две одеяла в ръце, а до него стоеше детенце. Три или четиригодишно. Беше трудно да се прецени в тъмнината. Какво, по дяволите, правеше тук малко дете?

— Чема — рече Сал, — искам да се извиня. — Хлапето кимна, но не се обърна. Даваше го толкова голям тежкар, че дори не можеше да приеме едно извинение като истински мъж. — Освен това искам да ми благодариш.

Това го накара да се обърне.

— Така ли, защо?

— Защото възнамерявах да те застрелям в главата, но реших да не го правя. — Чема преглътна, но остана смълчан. — Струва ми се, че си ми доста голям длъжник.

— Ами Нийл, и него ли щеше да застреляш?

— Вероятно — отвърна Сал, — но с него се познаваме отдавна. — Обърна се към Нийл и продължи: — Когато беше бебе, те наглеждах всеки път, когато майка ти трябваше да изпълнява поръчка или си беше пийнала повечко коктейли „Бял руснак“. Едва ли си спомняш.

Нийл погледна към Сал в огледалото за задно виждане и каза:

— Мислех си, че тази история е просто шега.

— Не — заяви Сал, — истина е.

Отвън видя как плешивият мъж даде на малкото дете едно от одеялата и то се затича към големия тир. Плешивецът и Дебелия Монте си стиснаха ръцете, след което Монте се отправи отново към королата. В това време двата по-малки камиона също потеглиха и на мястото си остана само големият тир.

— И какво искаш да направя? — попита Чема.

Сал извади портфейла си и му го даде, момчето незабавно го прибра в джоба си.

— След две седмици го изпрати по пощата на жена ми. На адреса на шофьорската ми книжка.

— Това ли е всичко?

— Това е — потвърди Сал. — Вътре има около два бона. Нека парите са още там, когато жена ми го получи.

Чема прехапа долната си устна и за секунда не отвърна нищо.

— Жена ти — изрече най-накрая — обича ли мексиканска храна?

— Не особено — призна Сал.

— Приятелката ми прави едни мексикански сватбени курабии, мога да пратя нещо такова…

— Разбира се — съгласи се Сал. — Ако не тя, синът ми ще ги изяде.

Чема отново прехапа устна и Сал се запита какви мисли му минават през главата.

Дебелия Монте отвори вратата на колата, преди Чема да успее да отвърне.

— Нийл, Чема — обади се едрият мъж, — дайте палтата и ризите си на Сал. — Двамата се спогледаха леко изненадани, но изпълниха заповедта. В същото време Дебелия Монте свали якето си и също го даде на Сал. — Обличай всичко върху дрехите си.

— Къде отивам? — попита Сал. Вече бе излязъл от колата и навличаше ризи и якета върху дрехите си.

— Не знам — отвърна Дебелия Монте. — Но предполагам, че ще бъдеш в хладилната камера, поне докато те откарат на няколко щата оттук. В камиона температурата ще е само седем градуса, така че ще е като пролет в Чикаго.

Седем градуса. Сал щеше да се справи.

Дебелия Монте го изпрати до големия тир и двамата останаха за миг в долния край на товарната рампа. Наблюдаваха как един от униформените работници освобождава място в камиона. Имаше десетина одеяла, възглавница, фенерче, две бутилки с вода, кутия с крекери, радиостанция и дори стол. Щеше да разполага с всички домашни удобства, макар и обграден от кутии с говежда кайма. Когато работникът ги видя, попита:

— Ще се оправиш ли, шефе?

— Всичко ще е наред — отвърна Сал.

— Ако имаш проблем, просто се свържи с шофьора по радиостанцията и той ще спре.

Бяха се погрижили за всичко, което наведе Сал на мисълта, че Фамилията навярно има опит в нелегалното превозване на хора извън града, и го накара да почувства странно успокоение.

— Тук пътищата ни се разделят — заяви Дебелия Монте.

— Откога се познаваме? — попита Сал.

— Откакто излежавах две присъди по едно и също време — отвърна другият мъж. Опитваше се да бъде забавен, така че Сал замлъкна. Дебелия Монте не беше известен с остроумието си.