Джон Коннолли - Нечестивци

— Ами децата?

— Не съм се занимавал с тях, не ми е било и работа. Но някои се мярнаха на хоризонта отново и отново. Прецакани малолетни обикновено се превръщат в прецакани възрастни. Скитничество, кражби, дрога, понякога и по-сериозни престъпления. Винаги ми е било мъчно да зърна имената им по нашите бюлетини. Кажи ми обаче какъв шанс имат такива деца след всичко онова, на което са били подложени?

— Ами Клей?

— Той буквално изчезна. Дъщеря му ни се обади, каза, че се безпокои за него, не се бил връщал у дома няколко дни. Намериха колата му край Джакман, това е почти на канадската граница. Решихме отначало, че може да е побягнал от правосъдието, само че такава необходимост реално нямаше. Като изключим срама може би. И никога повече никой не го е виждал, нито чувал.

Облегнах се назад. Почти нищо ново не бях научил. О’Рурк тутакси усети разочарованието ми.

— Съжалявам — въздъхна той. — Зная, че си очаквал някаква следа, ама сам виждаш…

— Аха, просветна ми — пошегувах се кисело.

— Ти какво отношение имаш по случая?

— За дъщеря му работя. Един тип я преследва, пита къде е баща й, твърди, че е жив и се крие някъде. Здравата се е изнервила, че и изплашила. Ти да си чувал за тип на име Мерик?

Бинго! Лицето на О’Рурк светна като фойерверките на националния празник.

— Франк Мерик, а? — усмихна се той. — Ами да. За Франк да ме питаш. Наричат го Фаталния Франк. Той ли преследва сега дъщерята на Клей?

Кимнах.

— Има логика — рече О’Рурк.

Веднага запитах каква логика, защо.

— Защото дъщерята на Мерик е била сред пациентите на Клей, само че и с нея се случи същото. Луси Мерик, така й беше името.

— Същото? Искаш да кажеш, че е изчезнала както и Клей ли?

— При нас дойде информация за нея в този смисъл два дни след Клей. Само че сетне имаше съмнения, изглежда, се беше случило доста преди него. Тя живеела при настойници, а те се оказаха истински зверове. На социалните работници казали, че постоянно бягала, те си изтъркали подметките подир задника й да тичат. За последен път я виждали преди четири-пет дни — нещо, което според нашите момчета подлежеше на съмнение. Тогава беше на 14 години. Не се съмнявам, че е била проблематична, но все пак си беше хлапе. Чувах приказки за обвинения срещу настойниците, даването им под съд, сетне нищо не стана.

— А Мерик къде е бил, докато всичко това се е разигравало?

— Къде другаде освен в затвора. Чакай да ти кажа веднага: Франк Мерик е интересен човек — Боби разхлаби вратовръзката и въздъхна. — Я ми поръчай една бира, а и за себе си нещо. Защото историята е такава — дълга и тежка.

Франк Мерик беше убиец.

Тази дума е толкова девалвирана от прекомерна и неточна употреба, че е просто срамота. Така във вестниците, а и не само там, титулуват например някое израсло в предградията бедняшко хлапе с нож, дето пристъпва човешките норми, като в състояние на афект наръгва в корема свой другар по чашка в някой бар, само защото заглеждал съседното момиче с тясната и къса рокличка. Така наричат и всеки безработен несретник, който ограбва питеен магазин за смешна сума, а в паниката си застрелва работещия за седем долара на час продавач, и то само защото в ръката си държи пистолет и не знае какво да прави с него. Срамота е още и защото множество хора не знаят каква е истинската сила на думата. Използват я вестникари, за да манипулират нечий бизнес и продажби; прилага се в съдебните зали — за да се предизвика определена присъда; в затвора така се създава нечия репутация, така също се осигурява защита от нечии предизвикателства и посегателства.

Само че вложеното в нея често реално не означава нищо, не и в големия общочовешки баланс на нещата. Да убиеш едного не означава, че си истински убиец, поне не е така в света на Франк Мерик.

Да си убиец не означава да отнемеш нечий живот, било случайно или преднамерено. Не е дори и стил на живот, както да речем вегетарианството или нихилизмът. То е нещо, което присъства в клетките и чака сгоден миг да се пробуди, да получи някакво откровение. В този смисъл вие можете да бъдете убиец дори и преди да сте посегнали някому за пръв път. То е част от вашата природа, рано или късно тя ще се отключи. Единственото, което е нужно, е някакъв тип катализатор.

Франк Мерик бе водил живота на нормален човек цели двайсет и пет години и нещо. Вярно, че бе израсъл в едно доста опасно предградие на Филаделфия, като хлапак се движил в бая буйна компания, но постепенно се оправил и хванал по правия път. Станал механик, работил здраво, нямало сенки от миналото да го преследват, стари грехове да го мъчат. Иначе някои източници твърдяха, че си е запазил връзките от детството и бил човек, комуто можеш да разчиташ да ти намери кола за нула време или — наложи ли ти се — да те отърве от такава. И ето, дошъл мигът, когато в него се показало истинското му аз, отключила се тайната страна на природата му, а някои хора заговорили странни неща за мъже, които имали сметки за оправяне с Франк Мерик, за други, които му се изпречвали на пътя… Тези хора в даден миг изчезвали, никой повече не чувал за тях. И тихомълком се понесли различни истории за провеждани телефонни разговори, пътувания до Флорида и Каролините, за еднократно използвани пистолети, сетне разглобени, различните части захвърлени в улични канали и водни басейни.