Джон Коннолли - Нечестивци

Сетне, някъде две седмици след като започна работа, Джим се обади да каже, че напускал града за няколко дни и като се прибере, възможно е да има новини за мен. Чаках, чаках да се обади, не дочаках. Мина седмица и полицията пристигна у нас. Приятелката на Джим се обадила да каже, че не се е прибирал доста време, и следователите разпитваха всичките му приятели и клиенти, макар че той нямаше много такива. Намерили името ми в компютъра му у дома, само че аз с какво можех да им помогна? Джим не бе уточнил къде отива. Ченгетата се намусиха, това не им хареса, но пък аз какво да направя? Откриха колата му в Бостън не много след това, на един от големите паркинги недалеч от Логън. А в нея намерили дрога, плик с кокаин мисля, че беше, и то в достатъчно количество, колкото да се каже, че вероятно го е продавал. В полицията решиха, че се е забъркал в някаква далавера с доставчиците и или се е изплашил и избягал, или са го убили. Приятелката му повтаряше, че Джим никога не е бил такъв човек и че ако е избягал от някаква опасност, непременно ще й се обади. Обаче той наистина изчезна.

— Е, какво мислите самата вие?

Тя поклати глава, беше видимо неспокойна.

— Ами скоро след това престанах да правя усилия да търся баща си. Това достатъчно ли ви е като отговор?

— А за Пул не сте ми казали, защото сте се опасявали, че мога да откажа да работя за вас, така ли?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Да.

— А какви бяха личните ви отношения с Пул — чисто професионални ли?

Ребека скочи от стола рязко, почти събори кафената чашка пред себе си. Кафявата течност се разля по масата между нас двамата и потече през цепките на дървената маса, оцветявайки цимента отдолу.

— Това пък що за въпрос е? Сигурно и това идва от Джери, нали?

— От него, да — потвърдих аз. — Само че сега не е време да се правим на обидени.

— Аз харесвах Джим — заговори тя тихо, сякаш това бе отговор на въпроса ми. — Той си имаше проблеми с гаджето. Говорехме си с него, веднъж-дваж пихме по чашка. Джери веднъж ни видя в един бар, той след развода понякога се обаждаше, питаше не можем ли пак да се съберем, особено когато пиеше повече. Пристигна при нас, реши, че Джим му пречи, налетя му. Само че Пул беше и доста по-млад, пък и по-силен физически от него. Имаше караница, викове, едно шише се счупи, но до истински бой и нараняване не се стигна. Излиза, че Джери още се сърди за този случай, дори и след толкова дълго време.

Тя седна, изпъна полата си, изглади с ръка гънките.

— Вижте, благодарна съм за всичко, което направихте, но не мога да си позволя това да продължава още много време — рече, показвайки с ръка Джаки, сякаш той символизираше неприятностите в живота й. — Искам да си прибера дъщерята у дома, а този Мерик да се разкара и да ме остави на мира. Сега, когато вече знаете за Джим Пул, не съм убедена също, че е нужно да продължавате да разпитвате относно баща ми. Не искам да се чувствам виновна, отговорност за още хора да нося, а и всеки нов ден ми натоварва бюджета. Бих ви помолила да привършим с това нещо веднъж завинаги, та ако трябва и към съдия да се обърнем.

Казах й, че разбирам, веднага ще поговоря с някои хора относно възможностите, сетне при първа възможност ще й се обадя да ги обсъдим. Тя се върна в офиса да си вземе нещата, аз се насочих към колата на Джаки Гарнър. Разказах му за обаждането на Мерик.

— И к’во като изтече срокът? — запита той с надежда в гласа. — Просто ще изчакаме той да направи първия ход ли?

Казах му, че дотам няма да се стига. Добавих, че Ребека Клей едва ли ще продължи да ни плаща и че ще се наложи да потърся помощ и от други хора.

— Хора от Ню Йорк, а? — веднага запита той.

— Може би — отвърнах.

— Ако тази жена не плаща, защо ще продължаваш да работиш?

— Защото Мерик няма да се разкара, независимо дали получи исканото от Ребека Клей или не. Освен това смятам да го пораздрусам през следващите два-три дни и не вярвам да му хареса.

Джаки се ухили, изглежда, идеята му се понрави.

— Е, виж сега, требва ли ти помощник, само позвъни. Аз надница само за скучната работа искам. Стане ли интересно, безплатно ще ти бачкам.

Когато се прибрах у дома, Уолтър бе все още мокър след разходка с Боб Джонсън — газил бе из мочурищата — и свит на кравай в кошницата, сладко спеше на топло, доволен от живота. Имах да убивам няколко часа време преди срещата с Джун Фицпатрик, та влязох в уебсайта на „Прес Хералд“ и се разрових из архивата с надежда да изкопая нещичко относно изчезването на Даниъл Клей. Според вестникарски материали няколко от децата — негови пациенти — се бяха оплаквали от сексуално посегателство. Това обаче бяха само твърдения без твърди факти и никъде не се споменаваше обвинение, че той може да е бил отговорен. И все пак налице бяха многократно задавани въпроси как е възможно той да не е установил, че веднъж малтретирани сексуално деца — негови пациенти, — са малтретирани повторно и след това. При всички тези случаи Клей бе отказвал коментар с единствената реплика, че е „силно разтревожен“ от твърденията, че в по-късен момент по своя преценка ще направи пълни изявления и че основен негов приоритет е да помага в разследванията на полицията и социалните работници, за да бъдат истинските виновници разкрити. Неколцина специалисти бяха защитили Клей принципно, макар и недотам охотно или поне на мен така ми се струваше. Основната им теза бе, че понякога са нужни месеци, дори години, за да предразположиш дадена жертва да разкрие дълбочината на изстраданото. Дори и полицаите бяха внимавали да не обвиняват Клей пряко, но четейки между редовете, ставаше ясно, че самият той се е чувствал виновен. Скандалът бе набирал сила постепенно и бе ясно, че Клей едва ли би могъл да продължи да работи като практикуващ детски специалист, независимо от изхода на разследването. В различни статии го описваха по следния начин — „блед като смъртник“, „с хлътнали очи“, „изпито лице“, „почти разплакан“. Имаше и негови снимки, правени пред дома му. Изглеждаше извънредно слаб, приведен, на ранен щъркел ми заприлича.