Джон Коннолли - Нечестивци

Извърнах се рязко. Мъжът, изглежда, стоеше сред дърветата. Всъщност загледан право натам, където смятах, че се намира, съзирах само клончета, полусенки, лунни лъчи. Извръщайки леко глава, стори ми се, че с периферното зрение го виждам по-ясно. И наистина, различаваше се по-добре, ако изобщо не се взираш право в него. Сякаш е кух, призрачен… Но така или иначе там беше. Кучешката реакция бе най-доброто доказателство за това. А в съзнанието ми мигом изплава картината на събитията от предната нощ: онова присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на светлата кожа. На периферията на гората, нещо мъгливо, постепенно изчезва, разсейва се като дим, детско гласче шепне в сенките, думи надраскани на прашното прозоречно стъкло.

Празни човеци.

Оръжие не носех. Отивайки при доктор Крисчън, бях оставил пистолета в колата, сетне като извеждах Уолтър, изобщо не ми хрумна да го вземам с мен. А десетката, смит и уесъна, беше в спалнята. Защо ли не взех някой от тях?

— Ало, как сте? — викнах към онази неясна фигура отсреща, махнах с ръка за поздрав.

Човекът не помръдна. Палтото му мръснокафеникаво, цветът почти се слива с дърветата, сенките, песъчливата почва. От лицето му се вижда само частица, белите бузи — като загатнати, очите и устата — като дупки, а там, където би трябвало да са устните — фина мрежа от бръчици, същото около ямите на очите, като че кожата на тези места се е свила, изсъхнала.

Приближавах се бавно — Уолтър до мен — с надежда да го видя по-ясно, но той леко отстъпи назад и още, и още, а мракът го обгърна и постепенно погълна.

И след миг просто изчезна. Уолтър се укроти, ръмженето секна. Кучето предпазливо пристъпи към мястото, където стоеше фигурата, започна да души земята. Очевидно не хареса миризмата, защото носът му се сбръчка, прокара език по зъбите, сякаш опитва да я прогони от себе си. Проврях се между дърветата и закрачих напред към края на плажа, но там нямаше и следа от жив човек. Не чух и шума на запален двигател, на отдалечаващ се автомобил. Всичко тук изглеждаше тихо, неподвижно.

Зарязахме плажа, тръгнахме назад към дома. Сега Уолтър се държеше плътно до мен, само от време на време спираше, за да се взре в дърветата от лявата ни страна, оголил зъби в няма заплаха към нещо все така незнайно.

На другата сутрин подгоних колата към Лин. Небето бе чисто, синьо, както типичния му летен цвят, само че клоните на широколистните дървета потракваха на вятъра голи, а заради студа работниците по продължението на магистралата, дето краят му все не се вижда, носеха дебели ръкавици и връхни дрехи с качулки. По пътя пих кафе от термоса, слушах нов албум със северноафриканска протестна музика. В Ню Хампшър спрях да заредя на една бензиностанция и веднага привлякох неодобрителни погледи: я го гледай пък тоя, песни на арабски слуша, никакъв патриотизъм вече няма, срамота! За мен обаче музиката имаше съвсем друг смисъл — отвличаше вниманието ми от снощната фигура сред дърветата край Фери Бийч. Споменът за нея събуждаше странна реакция в мен: като че бях зърнал нещо, дето не е трябвало да виждам, сякаш табу нечие бях престъпил. Още по-странен бе фактът, че фигурата ми изглеждаше почти позната. Сякаш най-сетне бях срещнал далечен роднина, за когото много са ми говорили, но пък досега не сме се виждали.

Напуснах междущатската магистрала, хванах по шосе 1, грозно като отсечка от зле контролиран комерсиален строеж. Всъщност такива колкото си щеш в американския Североизток. От него свих по 107 Север, което не беше много по-читаво, набързо минах през Ривиър и Согъс на път към Лин. Профучах край огромния „Уилабрейтър“ — завод за преработка на отпадъци и боклук — падаше се отдясно, сетне и край „Джи И-Авиейшън“ — най-големият работодател по тези места. Преди да вляза в Лин, пресякох полето с множеството пазари за коли втора ръка и празните парцели за продан. По уличните фенери в града висяха национални знамена и приветстващи гостите надписи — инициатива, спонсорирана от местни бизнесмени. „Елдрич и съдружници“ не бе между тях и когато стигнах до фирмените офиси, тутакси загрях защо е така. Веднага личеше, че едва ли фирмата печели добре — беше разположена на най-горните два етажа на грозна сива сграда, скупчена някак предизвикателно насред карето постройки между пресечките отляво и отдясно. Не зная защо, но ми заприлича на дръзко клекнал помияр. Прозорците бяха мръсни, златистите надписи по тях с името и работните часове на адвокатите — поизтрити, явно непипани бая време. Отдясно изпъкваше бар от веригата „Тъли“, формата на сградата му строга, квадратна, строена като че да издържа на продължителна обсада, отляво поредица сиво-зелени жилищни блокове, в приземните им етажи няколко магазина: „Ангор Мълти Сървисиз“ с надписи на камбоджански, фризьорски салон, испански ресторант с рекламиращи специалитетите му надписи. На ъгъла вляво имаше още един бар, в сравнение с „Тъли“ изглеждаше като проектиран от Гауди 6 6 Антонио Пласидо Гилермо Гауди-и-Корнет (25 юни 1852-10 юни 1926), испански архитект, прочут новатор по свое време и дълго след това. Описват стила му като смесица от неоготика и Ар нуво, с белези от сюрреализма и кубизма. — Бел. прев. . Не беше нищо повече от вход с два прозореца от двете страни, надпис над вратата с разкривени, назъбени бели букви, от пияница в състояние на делириум тременс сякаш рисувани; бил в алкохолна халюциноза горкият, помолил да му дадат още една чашка да позакрепи малко тремора на ръката. Името беше „При Еди“, рекох си, че и въпросният герой едва ли ще е трезвеник.