Джон Коннолли - Нечестивци

— Ето, това е всичко, което мога да ви дам. Опасявам се, че повече няма как.

Благодарих му за отделеното време, за тази конкретна помощ. Той рече да му се обадя пак, ако имам нужда, и ми даде домашния си телефон.

— Как мислите, доктор Крисчън, Даниъл Клей покойник ли е?

— Ако е бил замесен в онези гнусотии — а забележете, не твърдя, че е бил, — тогава е ясно, че не би желал да бъде опозорен, тотално унищожен като име и хвърлен в затвора. Ние с него по много въпроси имахме коренни различия, иначе винаги ще казвам, че беше човек ерудиран, културен и горд. Ако е бил виновен, може би сам си е отнел живота. Да погледнем така: ако не е бил замесен по някакъв начин, добре, защо тогава ще бяга? Вижте, просто не знам. Може би двете събития — разкритията за малтретиране на онези деца и изчезването на Клей — са две напълно несвързани едно с друго неща и ние напразно петним репутацията на един невинен човек. Пак казвам, не мога да зная. И все пак е странно, че толкова време мина и никаква следа от него не е намерена. Аз винаги единствено с наличните данни и факти работя, с нищо повече. И с онова, с което разполагаме в дадения случай, бих казал, че Клей е мъртъв. Е, в такъв случай нещата се свеждат до следното: или се е самоубил, или някой го е убил.

Тръгнах си от „Мидлейк Сентър“, насочих се направо към къщи. Седнах в кухнята и разтворих дадените ми от Крисчън разпечатки. Както беше казал, от тях почти нищо ново не можеше да се научи, само дето прочетеното ме докара почти до отчаяние. Боже мой, не че имах нуждата някой да ми го напомня, но все пак просто думи няма, тоест човешкото слово е слабо и недостатъчно да опише онова, което възрастните са в състояние да причинят на децата. Данните от прегледите на детските тела не доказваха нищо конкретно, бяха мъгливи, неопределени, навеждащи на съмнения, но нищо повече. При това като се има предвид, че по време на изнасилванията децата са били със завързани очи или са били така травматизирани, че сетне не са могли да си спомнят нищо определено за извършителите. Но Крисчън се оказа прав относно Клей: нищо от все пак наличните описания не отговаряше на физическите му характеристики.

Завърших четенето, реших да изведа Уолтър на разходка, та и аз малко да се разтоваря. През последната година кучето бе пораснало и узряло, нищо че все още беше млад пес. Сега бе по-кротък и не така плашлив, иначе бе истински бащичко, в смисъл че носеше кръвта на прародителите си — големите ловни кучета на старовремските плантатори и първи заселници в Скарбъро. Навремето дядо ми бе разправял за пътуващ за източните щати циркаджия, който водел със себе си лъв и отседнал за една нощ да преспи в къщата на местния превозвач — собственик на ферибота. Имало и други хора там, пили доста, по едно време един от тукашните ловци предложил облог — да пусне кучето си в единоборство срещу лъва. Който спечели, дава буренце ром. Шоуменът се съгласил, отворили вратата на клетката, вкарали вътре кучето. Доста местни жители се събрали, зрелището било обещаващо. Кучето зърнало лъва, в следващата секунда му се нахвърлило и право за гърлото го захапало. С лекота го преметнало по гръб на пода и се захванало да му прегризва гръкляна. Циркаджията ревнал, платил на местния буренцето ром плюс 50 долара отгоре с молба да му позволят да застреля песа. Така и станало, чак тогава отървали лъва. Е, вярно е, че Уолтър съвсем не беше убиец на лъвове, но пък беше моето куче и аз го обичах. Когато отсъствах за ден-два, че и за повече, съседите ми Боб и Шърли Джонсън прескачаха до нас, хранеха песа и го наглеждаха. А понякога го вземаха у тях, Уолтър нямаше нищо против да ходи на гости. Иначе бродеше по околните тресавища на воля, вечер се прибираше и те се надпреварваха да го глезят. Пенсионери хора, нямаха си свое куче, а Боб си умираше просто да го води на разходка. Така нещата се уреждаха благоприятно за всички засегнати.

Походихме с кучето нагоре-надолу, по едно време се озовахме на Фери Бийч. Вече ставаше късно, но пък наистина имах нужда от чистия въздух и малко почивка на открито, затова и не бързах да се прибираме. Уолтър пристъпи към водата на едно място, замислено пусна лапа в нея, извади я почти веднага и укорно излая към мен, сякаш имах магическата сила да вдигна водната температура в каналите, та той да погази на кеф там. Изведнъж, както махаше опашка, песът се наежи, козината на гърба му настръхна. Замръзна на място, взрян в нещо зад мен, а кучешката паст се разтвори, показаха се острите бели зъби, чу се приглушено ръмжене, някъде дълбоко сякаш от корема му идваше.