Джон Коннолли - Черният ангел

Показа билета си на човека, който разтоварваше багажа от автобуса. Той бе леко груб с нея, но, изглежда, такъв бе и към всички останали — намусен, враждебен. Наоколо се навъртаха млади мъже и жени, загледани в осветените прозорци на рейса и в слизащите пътници, а в очите им бляскаха опасни пламъчета — като на диви зверове, страхуващи се от огъня, но жадни и гладни за онова, което е в кръга на топлината му. Притисна чантата към гърдите си и повлече куфара си на колелца към ескалатора. Вървеше бавно и се оглеждаше, повтаряйки наум десетките съвети и предупреждения за джебчии и всякакви бандити. Не приемай никакви предложения за помощ, колкото и да са любезни — това бе основното напътствие на близките от родния град. Не говори с никого, сто на сто ще има разни добре облечени типове, които ще настояват да „помогнат на възрастната дама“, най-вече да й носят чантата, при това ще бъдат много добре облечени и ще сипят само вежливости.

Подобни предложения обаче нямаше и тя необезпокоявано слезе по ескалатора към натоварените улици на непознатия град, толкова чужд, колкото би могъл да бъде например Кайро или Рим — при това мръсен, задръстен и изобщо отблъскващ. На лист хартия имаше адреса и упътванията на човека от хотела. С мъка ги бе записвала, постоянно го бе молила да повтаря думите си по телефона, защото не ги чуваше добре, а той бе нетърпелив и нелюбезен, с твърд чуждестранен акцент. А и името на хотела бе съвсем неразбираемо, особено произнесено от устата на имигрант.

Вървеше по улицата и теглеше подобния на пътна чанта куфар. Внимателно следеше номерата на улиците, опитваше се да не прави излишни завои и така постепенно стигна до голямата полицейска сграда. Тук се наложи да чака поне час, докато накрая дойде служител да говори с нея. Носеше тънка папка с досие, но тя не можа да му каже нищо повече от вече съобщеното по телефона. На свой ред и той бе лаконичен: рече, че полицията правела каквото трябвало, каквото можела. И все пак се наложи да попълва още формуляри с надеждата, че всяка, макар и най-дребна подробност може да насочи полицаите към дъщеря й. Сетне си тръгна, на улицата хвана такси. През неголемия отвор в плексигласовата преграда подаде на шофьора листа с адреса на хотела. Попита го колко ще й струва до там, а той вдигна рамене. Беше азиатец, не хареса онова, което видя на листа.

— Трафик. Кой знае?

Махна с ръка встрани към бавно лазещите автомобили, камиони, автобуси. Клаксони пищяха високо, водачи си подхвърляха гневни реплики. Атмосфера на нетърпение, досада, неудовлетворение, а встрани надвиснали огромни, прекалено високи сгради, напълно неадекватни като мащаби спрямо онези, които би трябвало да живеят и работят в тях. Не можеше да си обясни как изобщо човек би могъл да се засели в такова място.

— Двайсет — рече по едно време таксиджията.

Тя се замисли, надяваше се да е по-малко. Двайсет долара са доста пари, а не знаеше колко време ще й се наложи да остане тук. Стаята си бе запазила за три дни, имаше достатъчно средства да си позволи още три, поне като се храни икономично и евтино, а и като опознае спецификата на метрото. Бе чела за него, бяха й давали и съвети, на живо обаче не беше го виждала, пък нямаше и добра представа как функционира. Знаеше и друго: не обичаше да слиза надълбоко под земята, в мрака, обаче не можеше да си позволи постоянно да използва таксита. Може би автобусният транспорт беше за предпочитане? Автобусите поне се движеха на земята, за сметка на това много бавно. Такъв беше този огромен град.

Той може би щеше да й предложи пари, веднъж само да го намери. Но не. Тя щеше да откаже парите, както винаги ги бе отказвала. Чековете му връщаше най-грижливо, той ги изпращаше на посочен от нея адрес — единственият контакт, който бе разрешавала досега. Парите му бяха нечисти, както и самият той. Опетнени. Само че, ето на, точно сега имаше нужда от помощта му. Но не от пари, а от информация, от големия му опит и познания. Нещо ужасно се бе случило на дъщеря й, в това бе повече от сигурна, макар и да не можеше да обясни защо е толкова уверена.

Алис, Алис, мила, защо ли ти трябваше да идваш на това проклето място?

Собствената й майка бе благословена или може би прокълната, но носеше онази особена дарба в себе си: да вижда невидимото. Винаги знаеше къде има страдащи, усещаше, когато близки, скъпи за нея същества са в опасност или пострадали. Говореше с мъртвите, общуваше с тях, а те й казваха разни неща. Животът й бе един постоянен шепот. Дарбата не се предаваше по наследство и затова самата тя пък бе благодарна. Но въпреки това понякога се питаше дали не е наследила поне частица от нея, искрица от неведомата и могъща майчина сила. Или може би майките са прокълнати от природата да усещат интуитивно страданията на децата си, дори и когато те са далеч, далеч от тях? Със сигурност можеше да каже поне едно: покой не бе имала през последните дни, а затвореше ли очи, унесеше ли се в полудрямка, гласът на дъщеря й настойчиво звучеше в съзнанието й, зовеше за помощ.