Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Просто дете, мислеше си Рей, просто дете. Какво като не спя? Какво ще ми направи — ще ми издърпа ухото или ще се оплаче на майка си?

Отговорът моментално се оформи в съзнанието му.

Нещо лошо ще направи. Дъхът на момчето се премести. Сега беше върху устните му, сякаш се бе навело да го целуне. Рей усещаше вкуса му. Изпита силно желание да се обърне, само дето не искаше да остане с гръб към детето. Това щеше да е още по-лошо.

Момчето се дръпна. Рей чу стъпките му, докато се връщаше в леглото си. Рей рискува и отвори очи.

Момчето вървеше заднишком, с гръб към завесата, така че да може да наблюдава Рей. Момчето се ухили, когато забеляза, че Рей отваря очи. То бе победило, а Рей бе загубил. То вдигна лявата си ръка и показа на Рей среден пръст.

Рей изпита желание да скочи и да избяга от бунгалото. Но ако в тази далавера имаше санкция за неизпълнение, то той не искаше да узнае каква бе тя. Момчето вдигна чаршафа, Рей го чу как се качва в леглото, и всичко утихна.

Рей погледна през прозореца. Луната вече я нямаше.

И тогава Рей осъзна, че тази нощ нямаше луна, и не мигна до сутринта.

Ейнджъл, Луис и аз потеглихме с пикапа на Джаки. Лиат ни следваше с нейния наемен джип. Това бе частен път, но масово се ползваше от местните и от ловците. Въпреки това за всеки случай Джаки бе извадил всички необходими разрешителни, така че да нямаме проблеми нито с хартиената фабрика, нито с горската полиция, нито, ако може, със самия Господ.

— Защо не се возиш при гаджето? — попита Ейнджъл от задната седалка.

— Мисля, че тя само ме използва.

— Ясно — каза Ейнджъл. И след добре премерена пауза добави: — За какво?

— Много смешно — казах, макар в шегата му да имаше истина, от която боли.

Минахме покрай няколко пикапа и стари коли, паркирани край пътя: на ловците, които бяха тръгнали призори и щяха да се върнат следобеда, ако удареха нещо. Повечето ловци не обичаха да се отдалечават много от пътя, а на пет мили от Фолс Енд имаше много места, където дивечът слизаше да пасе. Нямаше защо да се навлиза толкова дълбоко в гората и поради това едва ли щяхме да срещнем повече ловни дружинки; поне не такива, които преследват елени. Пътят беше тесен и по някое време се наложи да отбием, за да се разминем с един камион, натоварен с трупи. Само такива коли срещахме вече.

Стигнахме до мястото, където пътят завиваше рязко на изток, и спряхме. Земята бе замръзнала, а въздухът бе чувствително по-студен, отколкото във Фолс Енд. Лиат пристигна след минута-две, точно докато Джаки разтоварваше припасите ни, а Луис проверяваше пушките. Всички носехме ловни карабини калибър 30.06, както и пистолети. Лиат не носеше пушка, но бях сигурен, че е въоръжена. Тя се държеше настрана и наблюдаваше гората.

Джаки Гарнър беше озадачен от присъствието й.

— Тя е глуха, нали? — каза той.

— Да — потвърдих. — Затова не е нужно да шепнеш.

— Да де. — Той се замисли и продължи шепнешком: — Как ще се оправи една глуха жена в гората?

— Тя е глуха, Джаки, не сляпа.

— Да, но нали трябва да сме тихи?

— Ами тя е и няма. Не че много разбирам от тези неща, но мисля, че хората, които не говорят, са по-тихи от останалите.

— Ами ако настъпи някоя вейка и вдигне шум? Как ще разбере?

Ейнджъл се включи в разговора.

— Ти да не си някакъв будист? Ако в гората падне дърво, мога да ти кажа, че няма да го чуе.

Джаки поклати глава нетърпеливо. Очевидно не разбирахме какво иска да каже.

— Тя идва с нас, Джаки — казах му. — Примири се.

Не възнамерявахме да замръкваме в гората, но Джаки бе настоял всеки да си носи постелка. Разполагахме със сериозни запаси от вода, кафе, шоколад, зърнени десерти, ядки и по идея на Джаки, пакет макарони. Дори с Лиат в редиците ни, имахме достатъчно провизии за ден-два. Имаше също водоустойчив кибрит, чашки, лек тиган, два компаса и глобално позициониращо устройство, макар Джаки да бе подхвърлил, че там, където отиваме, може да няма сигнал за GPS. Разделихме екипировката и провизиите помежду си и потеглихме. Повече спорове нямаше. Всички знаехме какво търсим и на какво можем да налетим. Не бях споделил с Джаки подозренията си относно истинската същност на Малфас, а и Джаки не вярваше някой да е оцелял от катастрофата. Донякъде споделях виждането му, но не бях склонен да заложа голяма сума на тази вероятност.

Джаки водеше, Луис вървеше след него, после Лиат, Ейнджъл и аз. Опасенията на Джаки за Лиат се оказаха неоснователни — тя стъпваше най-безшумно от всички. Докато Ейнджъл и Луис, без никакъв опит в планинарството, носеха тежки туристически обувки, Лиат, Джаки и аз носехме обувки с по-леки подметки, за да чувстваме по-добре върху какво стъпваме. Дебелият грайфер беше разликата между това само да огънеш клона, на който си стъпил, и това да го пречупиш. Засега все още носехме оранжеви сигнални жилетки и бейзболни шапки с рефлекторни ивици. Не желаехме някой разгорещен ловец да ни сбърка с елени, нито пък да изглеждаме подозрителни, ако срещнехме горска полиция. След трийсетина минути от юг прозвучаха изстрели, но иначе гората бе съвсем пуста.