Майкл Коннелли - Инсценировка

— Имам списък. Жена ми го направи.

— Добре. Къде им ги предадохте?

Шубърт заби поглед в пода.

— Дойдоха вкъщи и разгледаха какво имаме. Жена ми беше в Европа. Аз стоях там, докато те ровеха из вещите й. Взеха каквото им хареса. Знаеха какво е ценно. И какво могат да продадат.

— Взеха ли нещо друго освен накитите?

— Единият от тях, Елис, разбираше от вино. Претършува етажерката ни за вино и взе двете ми бутилки „Лафит“ осемдесет и втора.

— Може просто да е взел по-старата реколта, защото му се е сторила ценна.

— Не, той взе „Лафит“ осемдесет и втора и остави осемдесета. Осемдесет и втора струва петдесет пъти повече от осемдесета и съответно е петдесет пъти по-добра. И той го знаеше.

Бош кимна. Виното можеше да се окаже по-важно за разследването от бижутата. Ако Елис беше взел бутилките за себе си, те можеше още да са у него и това щеше да го свърже със случая, ако версията на Шубърт бъдеше оспорена в съда или другаде.

— Споменахте, че те са дали идеята да инсценирате обир, нали?

— Когато им казах, че не мога да им платя в брой без знанието на жена ми, те отговориха, че можем да инсценираме обир, само нямало да съобщавам в полицията. Трябвало само да кажа на жена ми, че съм съобщил. Даже фалшифицираха рапорт за обир, който да й покажа. В него имаше измислени имена, всичко беше фалшиво.

— Пазите ли го?

— Да. Вкъщи е.

— Ще ни трябва. Подадохте ли застрахователен иск за взетите неща?

Ако Шубърт се беше забъркал и в застрахователна измама, това щеше да породи съмнения в надеждността му като свидетел.

— Не, не съм. Те настояха за това. Не искаха да обявя вещите за откраднати, защото така щеше да им е по-трудно да ги продадат и да си получат парите. Ако научели, че съм подал застрахователен иск, щели да дойдат и да ни убият с жена ми.

— Жена ви не се ли учуди? За застраховката имам предвид.

— Излъгах я, че водим преговори със застрахователите, и после направих някои платени визити, постепенно събрах парите и й ги дадох все едно това е застраховката.

— Платени визити ли?

— Вече ви казах, от време на време правя визити на адреси. Има хора, детектив, които разполагат с пари и са готови да си платят за конфиденциалност. Не използват медицински застраховки. Плащат в брой за процедурите, така че да не останат документи и никой никога да не научи. Получавам такива заявки — главно инжекции с ботокс и други дреболии, но понякога се стига до сериозни операции.

Това не беше нищо ново за Бош. Богатите и известните в Лос Анджелис притежаваха такава власт. Например Майкъл Джексън. Той бе умрял в дома си под грижите на личен лекар. В град, в който видът означава повече от всичко друго, един пластичен хирург, който прави платени визити, може да спечели доста.

— Така ли смятахте да събирате парите, за да им плащате по петдесет хиляди на всеки шест месеца?

— Да, така. Следващото плащане е в края на юни и съм почти готов.

Хари кимна и понечи да каже на Шубърт, че повече няма да му се наложи да плаща, но премълча. Не се знаеше колко ще се проточи следствието. Той се върна към основната тема на разговора.

— Взеха ли нещо друго по време на този инсцениран обир?

— Една картина. Не струваше много. Просто ми беше скъпа. Май я взеха тъкмо затова. Казаха, че ме притежавали и можели да вземат каквото си поискат.

Шубърт седеше отпуснат на стола си с лакти върху страничните облегалки. Затвори очи и заразтрива горния край на носа си с два пръста. След малко попита:

— Сега всичко това ще излезе наяве, нали?

— Ще направим всичко възможно да не ви замесваме — обеща Бош. — Така или иначе, всичко се е случило след това и е било предизвикано от Александра Паркс, която е пратила часовника на ремонт.

— Тогава защо сте убеден, че съм в опасност?

— Защото тези двамата са ченгета и са наясно как функционира системата. Ако няма свидетели, няма и заплаха за тях. Още не са дошли при вас, защото не знаят, че сме стигнали до началото на историята с часовника. Когато научат, ще се появят — и то не просто за да получат следващите петдесет бона.

— Не можете ли да ги арестувате веднага? Явно вече знаете всичко.

— Мисля, че като потвърдим някои части от вашите показания, ще имаме предостатъчно доказателства, за да ги задържим.

— От Вътрешна сигурност ли сте?

— Не, не съм.

— Тогава…

Някъде отвън се разнесе шум. Прозвуча като блъсване на врата.

— Останал ли е някой в сградата? — попита Бош.

— Ъъъ, може да е някое от момичетата — отвърна Шубърт.