Майкл Коннелли - Инсценировка

След като Менденхол го остави пред къщата му, Бош влезе в гаражния навес при черокито. Сътън беше задържал ключа от взетия под наем крайслер, но не и връзката ключове от дома му и личната му кола. Той тихо отключи предната лява врата на джипа и се надвеси над седалката, бръкна отдолу и напипа ръкохватката на резервния си пистолет от последните десет години на службата си в ЛАПУ, „Кимбър Ълтра Кери“. Измъкна го, провери патронника и пълнителя и го зареди.

Ниско приклекнал, отключи вратата на кухнята, отвори я и насочи оръжието си напред, ала отвътре го посрещна само неподвижен мрак. Бош се пресегна нагоре и натисна двойния ключ на вътрешната стена. Лампите в продълговатото помещение и коридора светнаха.

Хари влезе и когато стигна в отсрещния край на кухнята, угаси осветлението от другия ключ. Иначе се превръщаше в лесна мишена.

Бавно и предпазливо обиколи къщата. Нямаше и следа от Елис. Когато приключи с последната стая, спалнята на Мади, се върна и повторно провери всички помещения и килери.

Поотпусна се. Подозрението му, че Елис може да нанесе удар срещу него, се оказваше безпочвено. Включи лампата в дневната, отиде до стереоуредбата, натисна бутона и постави игличката върху плочата. Дори не погледна да вили коя е.

Остави пистолета върху уредбата, съблече си якето и го хвърли на дивана. Чувстваше се уморен до смърт от дългия и напрегнат ден, но знаеше, че е прекалено възбуден, за да заспи. От тонколоните се разнесоха първите звуци на тромпет и той позна „Величието на блуса“ на Уинтън Марсалис, стар албум, който наскоро си беше купил на плоча. Стори му се подходящ за момента. Отвори плъзгащата се врата и излезе на задната веранда.

Отиде до парапета и дълбоко пое дъх. Свежият нощен ветрец носеше ухание на евкалипт. Бош си погледна часовника и реши, че е прекалено късно да звъни на Холър, за да го осведоми за развоя на събитията. Щеше да го потърси сутринта, навярно след като видеше как Шерифското управление и ЛАПУ отиграят положението на пресконференцията, каквато не се съмняваше, че ще дадат. Изявленията на шерифа и началника на полицията със сигурност щяха да продиктуват и стратегията на Холър.

Наведе се напред, опря лакти на парапета и се загледа в пътя на дъното на прохода. Минаваше полунощ, но трафикът и в двете посоки не намаляваше. Винаги беше така. Едва ли някога щеше да може да спи спокойно в къща без фоновия шум на магистралата.

Хрумна му, че бе трябвало да влезе по същия начин, по който винаги го правеше на връщане от училище дъщеря му. Тоест пътьом да спре пред хладилника. В неговия случай една студена бира щеше да му се отрази добре.

Чу гласа зад себе си преди да чуе каквото и да било друго.

— Бош.

Хари бавно се завъртя. В задния ъгъл на верандата, където стрехата на покрива засенчваше бледата лунна светлина, тъмнееше силует. Хари осъзна, че на излизане е минал точно покрай него. Сенките бяха прекалено плътни, за да види лицето, ала познаваше гласа.

— Елис? Какво правиш тук? Какво искаш?

— Според тебе какво искам? Да не си мислеше, че ще избягам, без да ти дойда на гости?

— Не те смятах за толкова глупав — отвърна Бош. — Смятах те за по-умния.

— Глупав ли? Да не би аз да съм се прибрал вкъщи сам?

— Трябваше да заминеш за Мексико докато още имаше преднина.

— Мексико е прекалено очевидно, Бош. Имам други планове. Само трябва да свърша една бърза работа тука.

— Да бе, да, ти не си от ония, дето си оставят работата недовършена.

— Не можех да рискувам. Ти никога не се отказваш. Проверихме те, Бош. Упорит пенсионер е комбинация, която не ми допада много. Не можех да рискувам да продължиш да ме търсиш. Управлението ще се откаже. Връщането ми, за да ме изправят пред съда, не е в приоритетния списък на шефовете в Дирекция на полицията. Обаче ти… Реших, че преди да замина, трябва да приключа тука.

Елис направи крачка към него и намали разстоянието за изстрела. Сега сенките не го скриваха и Хари виждаше лицето му. Кожата около очите му беше изпъната, черните му ириси блестяха. Бош си помисли, че това може да е последното лице, което вижда.

— И закъде заминаваш? — попита той.

И бавно вдигна ръце, сякаш за да подчертае уязвимостта си. Да покаже на Елис, че е спечелил, и да го накара да се наслаждава на момента.

Последва мълчание.

— В Белийз — накрая отвърна ченгето. — Там има един плаж. Място, където не могат да ме открият.

И тогава Хари разбра, че има шанс. Елис искаше да говори, дори да злорадства.