Александра Маринина - Последно разсъмване

Впрочем имаше един случай, само веднъж, но наистина го имаше, когато Сотников доброволно взе решение да работи с диамант.

Посети го един мъж и го помоли да измисли и изработи прощален подарък за жена, която той вече не обича, но която по никакъв начин не желае да признае това, да го разбере и приеме. У него не останали никакви чувства към нея, бил опустошен и хладен, а тя горяла от страст и не желаела да види, че помежду им е зейнала непреодолима пропаст. Клиентът искаше изделието недвусмислено да обяснява това и същевременно да бъде спомен за годините, прекарани заедно. Алексей Юриевич дълго мисли и стигна до неутешителния извод: без диамант няма да стане. Измисли гривна, състояща се от две части. В долната част имаше катинарче, в горната — тънка верижка, единият край на която се закрепваше в пастта на лъв, а вторият — върху езика на змия. Когато закопчалката на верижката се отваря — едновременно се отваря и долното катинарче и гривната се разпада. Сотников смяташе да изработи тялото на змията от разположени ромбовидно ситни цветни камъни, тялото на лъва — от ситни жълти диаманти. Макар че можеше и от топази — ако клиентът имаше финансови ограничения, щеше да излезе по-евтино. Но клиентът твърдо заяви, че не поставя пред майстора никакви финансови рамки. Колкото по-скъпо, толкова по-добре. Освен това, докато очите на змията можеха да се обозначат с дребни изумруди, очите на лъва спокойно биха могли да са рубинови, но… дребните диаманти изглеждаха по-добре, макар да бяха по-скъпи. И най-важното: едър червен камък в пастта на лъва и едър диамант в пастта на змията. Да, необичаният рубин в този случай би могло да се замени с червен шпинел, обаче без бял прозрачен диамант „едно-едно“ (което означаваше: цветът е номер едно, най-белият, и чистотата е номер едно, най-високото качество) цялата идея отиваше по дяволите. Разбира се, Сотников не се предаде отведнъж, той помоли жена си да направи няколко ескиза — с планински кристал, с лунен камък, с някакви други светли камъни, но постоянно се получаваше нещо глупаво. Прекалено меко. Прекалено нежно. Прекалено неубедително. В изделието липсваше окончателност и решимост, твърдост и непреклонност. Само диамантът, святкащ и студен, можеше да придаде на гривната всичко това.

Но онзи случай беше единственият, когато Алексей Юриевич Сотников Четвърти лично избра диаманта за своето изделие.

Той замислено се разходи из стаята, преоборудвана в домашно ателие, погледа през прозореца, после отново премести поглед върху майсторския модел на табакерата: може би днес ще съумее да разбере къде е проблемът? Не, не го вижда. Впрочем май…

Той изтърва мисълта си, защото зазвънтя натрапчивата мелодия на мобилния телефон, на дисплея се появи надписът „Сева“. Всеволод, втората дясна ръка на Сотников във фирмата. Първата дясна ръка беше, естествено, съпругата му Людмила. Сева беше толкова добър като мениджър и организатор, че съпрузите Сотникови имаха възможността да ходят в офиса на фирмата в бившия завод „Кристал“ далеч не всеки ден.

— Алексей Юриевич, идваха от „Софико“, питаха за вас. Пак са изгубили шефа си.

Пак! На какво прилича това! „Софико“ е фирмата на Леонид Курмишов и тъй като всички знаят за тяхното старо и близко приятелство, когато не могат да намерят собственика, отиват първо при Сотников: или Курмишов е в кабинета му, или Алексей Юриевич знае къде да го намерят.

— Казват, че телефонът му не отговарял, нито домашният, нито мобилният, а той вчера бил в офиса и за днес си договорил делова среща, хората дошли, а него го нямало — бързо говореше Сева.

— Не знам, приятелю — въздъхна Алексей Юриевич, — точно днес не знам къде е вашият Леонид Константинович. Така че с нищо не мога да помогна.

Ах, Леонид, Леонид, какви ги вършиш! За теб такова поведение е нормално и общо взето, всички са свикнали с него. Както се свиква с лошото време. Но самото лошо време не става по-хубаво от това. И някой ден ще си изпатиш. Някой ден нечие търпение ще се изчерпи.

Сотников не се съмняваше: приятелят му чисто и просто е завъртял поредната ослепителна любов, в която е потънал до уши, и е зарязал и работата на фирмата, и всички други свои задължения. Такива неща се случваха редовно, въпреки дългогодишните му отношения с дъщерята на Иля Горбатовски Карина. При това Леонид се държеше толкова нахално и непредпазливо, че Карина със сигурност не просто се досещаше, а знаеше със сигурност кога кръшка. Но кой знае защо, се примиряваше. Защо ли? Тя е красива и умна млада жена. За какво й е всичко това? Нима до такава степен обича Леонид и в същото време не обича себе си?