Александра Маринина - Последно разсъмване

Като малък Леонид не беше такъв. Или беше? Може би той, Сотников, просто не си спомня? Не е обръщал внимание? Не, Леонид беше кротък и старателен ученик на Юрий Алексеевич, бащата на Алексей, много искаше да овладее професията, учеше жадно, не искаше да се прибира вкъщи — трябваше да го гонят. Не криеше, че се стреми да стане бижутер не защото обича красотата и го влече изкуството — далеч не затова. „Трябва да се печелят пари — казваше Леонид. — Да си бижутер е доходна професия, по-добра от много други. Не е нужно и в институт да се потиш, а можеш да печелиш добри пари и да бъдеш уважаван човек.“

Дотогава всичко беше нормално. Виж, по-късно, когато Леонид започна да изпълнява частни поръчки, тогава се започна. И то не отведнъж, постепенно. Първи клиент, пети, двайсети… Леонид Курмишов тогава беше почти на трийсет. Някаква певица му беше поръчала пръстен, певица не много известна, но както се разбра впоследствие, близка позната на огромен брой прочути из цялата страна изпълнители. Изделието се получи твърде сполучливо, направи фурор сред познатите на клиентката и към Леонид като керван се проточи опашка от звезди от театъра, киното и естрадата, от художници, поети, композитори и скулптори. Мина се, не мина — и бижутерът Курмишов се превърна в свой човек в тези среди, канеха го на премиери, вернисажи и юбилеи, перестройката на Горбачов се вихреше, частнопредприемаческата дейност вече не беше наказуема и Леонид се разгърна нашироко. А родителите му, господ здраве да им дава още дълги години, не спираха да повтарят:

— Какъв си ни умен и талантлив, сине, браво, с какви хора си на „ти“ и се здрависваш, как само си проби път чак до върха, всички те търсят, на всички си нужен, какви прочути мъже не могат без тебе… и ти без тях…

И така докараха работите до днешното положение. Отгледаха у сина си прекомерно тщеславие. Тоест това тщеславие Леонид сигурно си го е имал по рождение, така и е щяло да си пресъхне от корен, ако възхитените от успехите на сина си мама и тате не бяха го поливали и отглеждали с любов. Тщеславието си е един вид съблазън, съблазънта да изглеждаш по-по-най от другите, а Леонид Курмишов не умееше да устоява на съблазните. Иначе беше честен и почтен човек, но слаб, а явеше ли се съблазън, не можеше да й устои. А съблазън беше всичко, като се започне от удоволствието да го снимат заедно със звезда до новата жена, която просто беше абсолютно невъзможно да пропусне. А и ТОГАВА, в ОНАЗИ ситуация го съблазни леката възможност да задоволи дребнавото си тщеславие, да се поперчи като човек знаещ, компетентен, при това владеещ някаква тайна. Слаб се оказа Леонид, не устоя.

Слабостта на характера му доведе до голямо хойкане наляво и надясно, жена му в края на краищата го заряза и замина с децата за родния си град. Не след дълго Леонид завъртя любов с Карина Горбатовская, момиче красиво и умно, което се влюби в Леонид до уши и не можеше да живее без него. Ала Курмишов нещо не бързаше да се жени за дъщерята на колегата си бижутер. А може би изобщо нямаше такова намерение. Мътеше главата на момичето, говореше за любов, правеше подаръци, и то далеч не евтини — той открай време си беше с широки пръсти, обичаше парите, но и не му се свидеха. И при това постоянно влизаше ту в съвсем кратки, ту в сравнително продължителни любовни връзки. Майката на Карина, кротка и много болна женица, която почти не ставаше от леглото, оставаше в неведение за личния живот на дъщеря си — гледаха да я пазят, баща й обаче, Иля Ефимович, имаше сложно отношение към връзката на Карина с Леонид. Ту го мразеше, ту страстно желаеше той най-сетне да направи Горбатовски тъст и дядо, ту пак го намразваше… Сега, ако се съди по направения по поръчка триъгълен пандантив, бе настъпил поредният период на омраза… Дали задълго?

Сотников отново се върна към табакерата и изведнъж си помисли, че е сбъркал с камъните. Да, според митологията на камъните тук трябва да се използва рубин, но може би именно обстоятелството, че камъните ще бъдат червени, лишава цялото изделие от хармония? Поиска да опита вариант с друг цвят, извади от чекмеджето на бюрото кутийка с разноцветни изкуствени камъни и посегна за пинсетата… Пинсетата я нямаше на мястото й. По принцип нищо страшно, изкуственият камък може да се взема и с пръсти, но нали трябва да има ред! На работната маса на бижутера Сотников всички предмети и инструменти лежаха в строго определен ред и той можеше да взема каквото му трябва, без да поглежда. Къде се е дянала пинсетата? Още повече че е старинна пинсета, той я наследи от дядо си и му беше скъп спомен. Пък и сега не правят такива — леки, удобни, здрави, в чиито лапички дори най-миниатюрните камъчета се закрепват здраво, като излетят, не се обръщат и не изпадат.