Александра Маринина - Последно разсъмване

Опитите му да изясни нещо, като набира в търсачката всички останали имена, също се провалиха. Накрая остана само Баскак.

И какво да прави с това? Все пак Сергей Кузмич Зарубин е бил прав, Рома Дзюба не е най-умният на този свят. Момчетата са проверили всичко. И не са стигнали до каквото и да било. А той, Дзюба, е смешен рижав клоун, както неведнъж го бе наричал Гена Колосенцев.

Всички наоколо са прави. Само той не е. Види се, такава е съдбата му.

И все пак Роман беше истинска „чучулига“: докато през нощта го спохождаха упадъчни настроения и горестни мисли за собствената му нищожност и несъстоятелност, сутрин той обикновено се събуждаше лъчезарен, бодър и изпълнен с оптимизъм.

Ето защо първото, което направи на следващия ден, беше да отиде на „Петровка“, където, както знаеше, между девет и половина и десет часа можеше да свари и Антон, и Зарубин. Двамата седяха в кабинета и си разменяха ядни реплики в опит да си изяснят кой е виновен, задето на съвещанието в десет часа началникът щеше да им трие сол на главата.

Роман сложи пред Зарубин разпечатаните текстови файлове.

— И какво е това? — намръщи се подполковникът. — Десетина пъти съм го гледал. Защо ми го показваш? Махай го, не мога да гледам тая идиотщина.

Роман послушно прибра листовете и ги сложи на бюрото на Антон.

— Погледни, ако обичаш — помоли той. — Как мислиш, какво е това?

Антон бързо прегледа текста и недоумяващо впери поглед в Дзюба.

— Какво да е всъщност? Откъде го взе?

— От компютъра на Гена — поясни Дзюба. — Как мислиш, може ли да са бележки за бъдещи книги?

— За книги? — замисли се Антон. — Знам ли, може и да е. Мислиш, че Гена е започнал да пише книги ли? Казвал ли ти е нещо такова?

— Не, нищо не ми е казвал, но знаеш ли, спомних си за Фролов, с когото разговаряхме. Спомняш ли си, той каза, че е от лесно по-лесно да напишеш кримка, а се плащат добре. Затова си помислих, че Гена може да е опитал.

Антон мълча известно време, вероятно обмисляше чутото, но тогава внезапно се обади Зарубин:

— Знаеш ли, Рома, ти май си прав. Не си глупчо, както ми изглеждаше. Богата идея е тази.

Роман изумено се извърна към подполковника, а той продължи въодушевено:

— Антоне, ти спомняш ли си как с тебе разсъждавахме защо Колосенцев не е напуснал полицията, когато е надхвърлил казармената възраст? Тъкмо ти тогава подхвърли идеята, че Гена се е нуждаел от творческа дейност, за да води начина на живот, който е искал. И ето, започнал е да опитва.

— Освен това съм чувал, че много хора, които са работили в милицията и полицията, започват да пишат книги — подхвана зарадван Дзюба, — градят сюжетите върху делата, с които са се занимавали. Факти — бол, защо да стават зян.

Те още известно време обсъждаха възможността служители на полицията да процъфтят на литературното поприще, след което се съгласиха, че ще е добре текстът да се покаже на още няколко души. Вярно, това може да са бележки за художествено произведение, но е напълно възможно да не са. При всяко положение трябва да са напълно наясно какво е това и защо го е написал Генадий, защото то може да ги насочи към нов кръг хора, с които оперативните работници още не са разговаряли.

Загледан във вратата, която се затвори след Роман, Антон Сташис почувства, че не може да се отърве от някакво безпокойство, породило се преди няколко минути, но така и не разбра какво точно го бе захапало.

Докато изпълняваше задачата, поставена му от следователката — да провери възможните връзки на Григорий Дубинюк с убития бижутер, — Дзюба при всеки удобен случай показваше разпечатаните текстове на всички наред с надеждата да… Всъщност и той не знаеше на какво се надява. Вероятно на чудо. Почти всички ги прочитаха, разглеждаха таблицата и свиваха рамене, някои казваха: „Глупости някакви, да се чудиш какво значат“, други откровено се разсмиваха и изказваха предположението, че това наистина са бележки за художествено произведение, смесица от жанровете криминале и фентъзи.

И чак привечер се намери един човек, който не отхвърли листовете с презрителен жест, а ги прочете внимателно, след което уверено каза:

— Това са бележки за ролева игра.

— За какво, за какво? — слиса се Роман, който бе очаквал какво ли не, само не и това.

— За ролева игра — търпеливо повтори неговата събеседничка — млада жена, от която Дзюба се бе опитал да научи наистина ли приятелката на Дубинюк на име Тамара работи нощна смяна във вторник и петък и дали тя не е имала познат на име Леонид Курмишов: не можеха да отхвърлят и версията ревност. — Ето, вижте, това е типично въведение, късче от текст за роля, а тази таблица е необходима за провеждането на играта.