Майкл Харви - Съпругата на губернатора

— Аз съм частен детектив.

— Знам кой сте, господин Кели. Защо се интересувате от съпруга ми?

— Искате да кажете: кой ме нае да го търся?

Тя изтръска пепелта от цигарата си и подви крак върху седалката на стола.

— Именно. Кой ви нае? Колко ви плаща? И каква връзка има въпросната личност с Рей?

— Не знам отговора на нито един от тези въпроси.

— И въпреки това приехте задачата. Сигурно парите си ги бива.

— Въпросът не е в парите.

Докато се усмихваше скептично, изпускаше струйки дим.

— Не ме будалкайте и аз ще ви отвърна със същото.

— Може ли да поговорим за съпруга ви?

— А нужно ли е?

— Не знам. Защо приехте да се срещнем днес?

— Може би от скука. Тия дни няма кой знае колко желаещи да се срещнат с една опозорена бивша първа дама, за която половината свят си мисли, че е помогнала на съпруга си да избяга. Единствените, които редовно разговарят с мен, са федералните. Ако щете вярвайте, но очаквам едва ли не с нетърпение месечната си колоноскопия.

— Защо го направи Рей?

— Защото го чакаха трийсет години затвор.

— Други причини?

— Съпругът ми не ме е посвещавал в своя малък план, ако това е, за което намеквате.

На вратата се почука и асистентката подаде глава през пролуката.

— Един час до следващия ви ангажимент.

— Благодаря ти, Памела. До няколко минути приключвам.

Мари удостои Памела с ледена усмивка и изчака, докато младата жена затвори вратата.

— Всичките са стажантки. Твърде наивни са, за да си дават сметка, че не представлявам нищо. Затова всички се преструваме, че все още съм първа дама. А пък аз ходя по разни треторазредни благотворителни събирания и режа ленти на квартални магазинчета. Днес откривам пекарна за кексчета в Андерсънвил. Хората си плащат за времето ми. А тъжното е, че вероятно бих го направила и безплатно.

— Да се върнем на Рей.

— Рей го няма, господин Кели. И няма да се върне.

Тя смачка цигарата си в пепелника и се обърна във въртящия стол с лице към прозореца, от който се виждаше предното стълбище на Института по изкуства. Забелязах, че ръцете й с допрени върхове на пръстите, които трепереха, докато ги повдигаше към брадичката си.

— Госпожо Пери?

— Да?

— Добре ли сте?

Тя извърна глава и ме прикова към стената с такъв безжизнен поглед, с какъвто би се гордял всеки уважаващ себе си труп.

— Вие сте частният детектив, господин Кели. Какво мислите?

Вървях по Мичиган Авеню, като се опитвах да се отърся от неприятното усещане, че Мари Пери изпива по литър кръв на вечеря, преди да се оттегли в ковчега си да подремне. Спрях пред някакво не особено убедително подобие на бар на ъгъла на „Мичиган“ и „Мънроу“ и си поръчах „Джим Бийм“, чист. Телефонът ми зазвъня, но аз не му обърнах внимание. Когато престана, набрах един номер и зачаках.

— Кели?

— Какво става, Винс?

Освен мой приятел Винс Родригес беше и следовател в отдел „Убийства“ на градската полиция. Не че имах кой знае колко приятели. Отчасти беше така, защото отбягвах хората. И отчасти, защото хората ме отбягваха. Но Винс ми беше приятел, откакто се помнех. На него можех да разчитам дори когато рискувах да му навредя. Което се случваше често.

— Къде, по дяволите, се криеш?

— Кротувам и бачкам. — С Родригес не се бяхме чували от три месеца. През това време не бях разговарял практически с никого от значение за мен. Освен с кучето си. Бях сигурен, че и на него съм му омръзнал до смърт. — Как е животът в центъра?

— Същата помия, както винаги. Уест Сайд е все още разкопан. Хората се редят на опашка да се съдят. Адвокатите тъпчат мангизи с шепи в джобовете си.

Преди малко повече от година и половина Уест Сайд бе претърпял биологическа атака. Бяха загинали около петстотин души и градът все още не се бе съвзел изцяло. Но щеше да се оправи — физически, емоционално и психологически. С драскотини и тук-там белези може би, но Чикаго си е Чикаго. Нелсън Алгрен го бе казал най-добре: „То е като да обичаш жена с разбит нос“.

— Имаш ли малко време да поговорим? — попитах аз.

— Казвай.

— Не по телефона.

— Дяволите да те вземат, Кели!

— Нищо особено не искам. Просто да поговорим. На по едно питие. Ще ти хареса.

— Няма да ми хареса. — Кратка пауза. — Къде си сега?

Казах му. След петнайсет минути Родригес седна до мен и махна с ръка на бармана.

— Ти какво пиеш?

— „Бийм“.

Той кимна и каза:

— И за мен същото.

Барманът се зае да налива питието му, а в това време Родригес се настани удобно и вдигна поглед към телевизора.