Майкл Харви: Съпругата на губернатора

— Искаш ли да се качваме нагоре?

— Това ли е всичко?

— Не беше особено вълнуващо, а?

— А защо се интересуваш от някаква си машина за сладолед?

— Машината не ме интересува. Само собственикът й.

— Хм.

Прекосихме обратно гаража и стигнахме до асансьора. Уолъс извади камерата си и започна да преглежда снимките.

— Какво ще правиш с тези снимки? — попитах го.

— Те са част от научното ми изследване. През последните четири години направих хиляди в центъра. Къде ти, само в тази сграда сигурно са две-три хиляди.

Асансьорът пристигна и звънчето тихо издрънча. Влязохме в кабината и тя бавно се заизкачва.

— Снимаш тук от четири години, така ли? — попитах го аз.

— И докато учех за бакалавър, и сега, за магистратурата — каза той.

— А съдебни дела, изслушвания, такива работи?

— Искаш да кажеш, дали имам същия достъп като на репортерите?

— Именно.

Стигнахме до двайсет и петия етаж. Пред съдебната зала на Хоугън се мотаеха малка групичка хора.

Заобиколихме ги отдалече и намерихме едно усамотено кътче, където да седнем на спокойствие. Докато разговаряхме, Уолъс не се отделяше от чантата с фотоапарата си.

— Какво точно търсиш, Кели?

— Имаш ли достъп?

— Никога не съм влизал в съдебна зала, ако това имаш предвид.

— Нямам предвид това.

Той облиза устни. Май желанието му да си играем на детективи започваше да се изпарява.

— Разрешавали са ми да снимам в зони с ограничен достъп, стига да съм дискретен. Най-вече коридорите по време на някои съдебни дела.

— В такъв случай може би си в състояние да ми помогнеш.

— Зависи какво търсиш.

— Делото „Пери“.

Уолъс кимна, сякаш през цялото време бе чакал да чуе това.

— Имаш предвид деня на изчезването му?

— Ти тук ли беше?

— Поснимах малко. Нищо особено.

— Къде беше застанал?

— Там, до асансьорите — посочи с пръст Уолъс. — Губернаторът и жена му се показаха иззад ъгъла и тя натисна бутона. Докато чакаха асансьора, им щракнах няколко снимки.

— Видя ли самия Пери да влиза в асансьора?

— Всъщност, не. Влезе в тоалетната, а аз се качих на един от асансьорите за надолу.

— Проследил си госпожа Пери до гаража?

— Да. Помислих си, че може да ги щракна още няколко пъти, докато излизат с колата. Разбира се, губернаторът така и не се появи.

— Някой преглеждал ли е снимките ти досега?

— След като стана всичко, от охраната ми ги взеха. После трябваше да давам показания пред федерални следователи. Такива като теб.

— Едва ли са били като мен.

— Както и да е. Нямах кой знае какво да им кажа. Огледахме внимателно всяка снимка, после ме пуснаха да си ходя.

— Пазиш ли ги още?

— Не са у мен, но… да, пазя ги.

— Федералните знаят ли, че не си ги изтрил?

— Казаха ми, че ако излезе нещо в медиите, ще ме открият и ще ме арестуват. Питах ги на какво основание, а те казаха: „Все нещо ще измислим”.

— Ще измислят. — Извадих две визитки. — Едната е за теб. На другата ми напиши координатите си.

Уолъс написа номер на мобилен телефон и имейл адрес на едната картичка, а другата мушна в джоба на якето си.

— Искаш да видиш снимките, така ли?

— Искам да ги купя.

— Няма да ти свършат много работа.

— Остави на мен да преценя.

— Утре и вдругиден съм много зает.

— Можеш ли да ми ги пратиш по имейла?

— Честно казано, предпочитам да ти ги покажа. За да ти обяснявам какво има на тях.

— Ами хайде тогава да ми звъннеш, като се освободиш, и ще намерим време да се видим, а?

— Става. — Уолъс се надигна да си ходи, после отново седна.

— Какво има? — попитах аз.

— Познаваш ли семейство Пери?

— Срещал съм се с губернатора един-два пъти. Защо?

— Жена му…

— Какво за нея?

— Въпросния ден не изглеждаше на себе си.

— Съпругът й е трябвало да влезе в затвора за трийсет години.

— Хм, може и от това да е. Но, да ти кажа откровено, от тая жена ме побиват тръпки.

— Звънни ми, Андрю!

— Нямаш грижа.

Проследих го с поглед, докато се скри зад ъгъла. После извадих телефона си и влязох в сайта на щатския секретар на Илинойс. Отворих страницата на търговския регистър и написах „Дабъл Ди Ентъртейнмънт“. Корпорацията не беше с изрядни документи. Като неин законен управител беше вписан Пол Гогин. Пуснах името му в Гугъл, но не излезе нищо. После в онлайн указателя открих номер на мобилен телефон на същото име, но не и адрес. Когато набрах номера, се оказа закрит. Затворих браузъра и известно време наблюдавах как през вратата на съдебната зала на Хоугън влизат и излизат хора. Повечето влизаха; залата сякаш се пълнеше. Качих се в асансьора, който бе взел Пери, и натиснах копчето за партера. Кабината изглеждаше като милион други. Четири стени, под и таван. Направих няколко снимки на вътрешността, после вдигнах глава и огледах аварийния люк, изрязан в тавана. Направих и на него две-три снимки. Чу се тих звън и вратите се разтвориха. Прекосих фоайето, бутнах въртящата се врата и излязох навън.