Майкл Харви - Съпругата на губернатора

— Здрасти — казах аз.

Мъжът подскочи и скицникът на коленете му се затвори.

— Извинете — каза той. — Не ви видях.

— Какво правите тук?

Той посочи с пръст тавана.

— Мис Ван дер Рое.

— Ъм-хм…

— Познавате ли Мис?

— Чувал съм за него.

Мъжът се изправи, като се подпираше на ръце, и пристъпи към пейката, на която бях седнал. Беше избръснат, с приветливо лице, широки рамене, мускулести ръце и дебели китки. Носеше избелели джинси, синя риза и омачкано черно яке. Освен скицника носеше и чанта с фотоапарат, която постави внимателно на пейката до себе си.

— Казвам се Андрю Уолъс.

— Здрасти, Андрю. Майкъл Кели.

Уолъс отвори скицника и го подпря на коленете си.

— Скицирам архитектурни детайли от съдебните зали и коридорите. — Той посочи рисунката на листа и вдигна пръст към тавана. — Гипсовите орнаменти тук са много характерни. Семпли, елегантни, въздействащи. Изцяло в тон с външното оформление на сградата. Класически Мис.

— Къде следваш, Андрю?

— В Института по изкуства. Правя магистратура по градска архитектура. Страшно си падам по Чикаго.

— Аз също.

— Наистина ли?

— Разбира се. Чакай да те питам нещо. Колко добре познаваш тази сграда?

Уолъс се озърна наоколо, обзет от внезапни подозрения.

— Колко добре я познавам ли?

— Можеш ли да се ориентираш из нея?

— Аха! Ами… доста добре — каза и докосна с ръка чантата с фотоапарата. — Снимам. Рисувам.

— Да си виждал някъде тук автомат за закуски?

Той наклони глава на една страна, сякаш за да се увери, че е чул правилно.

— Моля?

— Автомат. За закуски. На този етаж.

— Имаше една машина за „Бен енд Джери“.

— „Бен енд Джери“?

— Сладолед. Никога ли не си го опитвал?

— Никога.

— Махнаха я преди около година. Беше малко по-нататък по коридора.

— Би ли ми показал къде?

Уолъс ме поведе по един коридор, от който свихме в друг. Спря пред малка празна ниша.

— Ей тук беше. Точно до една от стаите на съдебните заседатели.

— И казваш, че преди година са я махнали?

— През май или април. Струваше ми се някак странно да я държат тук. На другите етажи няма такива машини. Само долу, до кафето.

— Наистина ли? И кой я махна?

— Откъде да знам. Защо питаш?

Поклатих глава.

— Няма значение.

— Има още една в мазето.

— Още една „Бен енд Джери“?

— Да.

— Ще мога ли да се ориентирам дотам? Той се усмихна.

— Не, но аз мога да те заведа.

— Заведи ме тогава.

Андрю Уолъс извади изпод якето си ламинирана карта, провесена на верижка около шията му, и я прекара през четящото устройство. После натисна един бутон и асансьорът тръгна надолу.

— Имаш пропуск за сградата? — попитах аз.

— Само за гаража и за някои зони с ограничен достъп. Аз и без това по цял ден вися тук.

— Заради проекта за Мис?

— Това е темата на дипломната ми работа.

— А, добре.

Загледах се в бързо сменящите се номера на етажите на екранчето над вратата. До мен Уолъс запристъпва от крак на крак и се покашля. Погледнах към него. Грешка.

— Ти ченге ли си? — попита той.

— Частен детектив — отвърнах аз.

— Знаех си. И какво правиш тук?

— Работя по един случай, но не мога да ти кажа повече от това.

— Убийство ли?

— Много уместен въпрос.

— Но не можеш да отговориш?

— Най-вероятно не. — Асансьорът спря и вратите се отвориха плавно. — Е, какво, ще ми покажеш ли машината за сладолед?

Уолъс намести чантата с фотоапарата на рамото си.

— Насам, моля.

Тръгнахме из прашно помещение с приглушена светлина и плътни сенки. Спрях за момент и направих две-три снимки на асансьора с мобилния си телефон. След това снимах охранителната камера, покриваща асансьора, и направих една панорамна снимка на подземния гараж. Уолъс ме поведе през лабиринта от паркирани коли, докато стигнахме до някаква малка врата.

— Тук са шкафчетата на чистачките и хората от поддръжката — каза той, като посочи с пръст. — А ето я и машината.

Автоматът за сладолед „Бен енд Джери“ беше огромен, син, с голямо фирмено лого отпред. Точно над надписа с името имаше лицензен стикер на щата Илинойс. Беше лицензиран на някаква корпорация на име „Дабъл Ди Ентъртейнмънт“. Записах си името в черния тефтер.

— Дявол да го вземе! — Уолъс подритна вяло машината.

— Какво има?

Той посочи с пръст мигащата червена лампичка и яркозеления флуоресциращ надпис КОЛИЧЕСТВОТО ИЗЧЕРПАНО.

— Май не я зареждат редовно — подхвърлих аз.

— Като всичко останало — добави Уолъс.