Майкл Харви - Съпругата на губернатора

— Гледа ли новините?

— Не. Защо?

— Тази сутрин намерихме новородено в Линкълн Парк. — Барманът се върна с питието му. Родригес отпи малка глътка и въздъхна доволен. — Бива си го, дявол да го вземе.

— И какво, разправяй!

— Получи се свидетелски сигнал, че някакъв мъж бил изоставил бебе в багажника на кола. Аз се случих наблизо и отидох на място да проверя. Оказа се, че колата е с фалшиви номера и е била открадната от Торонто.

— А бебето?

— Кой знае? Може да са били просто някакви скапани родители, които обичат да крадат коли. Или пък да са се опитвали да продадат детето.

— На черния пазар?

— Все по-често се натъкваме на такива случаи. Говори се, че имало канал за търговия с деца, който се ръководел от тук. Както и да е, детето е адски сладко. Латиноамериканче. Тъкмо когато го вадехме от багажника, телевизионен екип засне всичко. Бинго! Сензацията на деня.

— Наистина ли?

— Докато разбера какво става, още пет камери вече снимаха бебето. Закарахме го в болница „Прентис“, после дадохме пресконференция. А твоят ден как минава?

— Интересно.

— Интересно, а? Това съм го чувал и преди. От толкова интересно за малко да ме разжалват. На два пъти.

— Нямай грижи, Винс.

— Да бе. — Родригес ме изгледа в светлината на лампите над бара. — Ама добре ли си?

— Разбира се.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

— Виждал ли си я?

— Коя?

Родригес поклати глава и отново погледна към телевизора.

— Ей, би ли превключил на новините?

Барманът вдигна дистанционното и смени канала.

— Благодаря. — Родригес отново се обърна към мен. — Искаше да говорим. Или предпочиташ да се пържиш в собствен сос?

Сосът в случая си имаше име: Рейчъл Суенсън, федерален съдия и мое бивше гадже, преди да ме изпорти на ФБР. След което в мен остана само чувство на обида. И надежда. Това е нещото, което те съсипва накрая. Надеждата.

— Предпочитам да се пържа — казах аз.

— Естествено. Какво друго би могъл да направиш? И така, знам, че ще съжалявам, но за какво ме повика тук?

— Имам нов клиент.

— Много се радвам за теб.

— Но не знам името му.

— Наистина ли?

— Виж сам. — Извадих мобилния си телефон и отворих имейла, с който бях нает на работа. Родригес го прочете, после още веднъж, след което остави телефона на бара и го плъзна към мен.

— Знаех си аз, че не биваше да идвам.

— Реймънд Пери, а?

— Казах ти, че е интересно.

Бяхме се преместили в едно сепаре, за да си чуем приказката. Телевизорът над бара още предаваше новини, но моят приятел Родригес бе загубил интерес към тях.

— Колко време мина, откакто Пери изчезна?

— Две години.

— Струва ми се, сякаш са минали десет. Последно чух, че го забелязали някъде на тропически остров.

— Да бе, на Карибите. А преди това в Париж, Британска Колумбия и Банкок. И всичко това за година и половина.

— Ехааа! Тоя е като хималайския Снежен човек.

— По-скоро като призрак.

— Ти виждал ли си го на живо?

— Веднъж. На панихидата на Късток.

Уолтър Късток беше чикагски полицай. Бе изслужил едва шест месеца като новобранец, когато му се бе наложило да отиде по сигнал до някаква дупка в Саут Сайд. Съпругът бе изстрелял три куршума през затворената врата и го бе убил на място.

— И какво ти е мнението?

— Рей дойде сам. Без лимузина, без антураж, без подготвена реч. Просто изказа съболезнования на семейството. После завел приятелите на Късток в един бар и пил с тях, докато затворили.

— Чувал съм я тая история.

— Рей си беше завършен политик, но аз го харесвах. Поне тогава ми се стори свестен.

Родригес изръмжа и отпи от бърбъна си.

— Кой е готов да се изръси толкова, за да го открие?

— Не знам.

— Преведоха ли ти първите сто бона?

— Да, в сметка на мое име са.

— Теглил ли си от тях вече?

Поклатих глава.

— А смяташ ли изобщо да ги пипаш?

— Защо, заем ли търсиш?

— Зависи какво очакваш от мен.

— Мислех си дали не можеш да помолиш някого от „Финансови престъпления“ да проследи откъде са постъпили парите, да види сметката на клиента? По-дискретно, ако може.

— Съвсем случайно познавам един, който ми дължи услуга. Работата е там, че тези хора едва ли са оставили каквито и да било следи.

— Знам, но все пак не е зле да опитаме.

Родригес сви рамене, после изведнъж се надигна на стола си.

— Хей, усили го!

Барманът натисна копчето за звука; на екрана Родригес беше застанал до шефа си, който дърдореше напоително за бебето — било здраво, още не била установена самоличността му, но полицейското управление работело по въпроса.