Долорес Редондо - Дар за бурята

— „Дар“ и нищо повече?

— „Дар“ и личния му номер. Нищо повече.

— Сигурен ли сте? Опитайте да си спомните в какъв контекст ви го каза, за какво говорехте. Може би преди това ви е разказвал нещо.

— Не, само това ми каза, че готвел нещо за вас и че ако не успеел сам да ви го даде, аз трябвало да ви предам думата „дар“ и личния му номер.

Амая избяга или поне така го почувства. Каза довиждане само на Марк и на родителите на Йонан. Премръзнала и изтощена след плача на терасата, тя усети нещо подобно на облекчение, макар да знаеше, че едва ли ще трае дълго. Преди да си тръгне, се загледа в младши инспектор Сабалса, който продължаваше да седи на същото място до групата приятели на Йонан, неподвижен, с недокосната чаша в ръце, полуусмихнат и отпуснат по необичаен за него начин. Не бяха разменили и две думи след опита му да ѝ попречи да влезе в жилището на Йонан. Слезе с асансьора, оглеждайки се в прекалено ярко осветеното огледало. Леко зачервени очи и толкова; почти ѝ се прииска да види тъмни кръгове, като тези на Ириарте, или пепеляво лице, като това на Сабалса. Искаше болката ѝ да е видима, изпитваше желание да се пръсне и най-сетне да умре. На входа спря, за да закопчае палтото си, и огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да определи къде се намира и накъде да върви. Излезе и закрачи, гледайки с неприязън купчините мръсен сняг, които започваха да се топят; бавният процес на водниста агония покриваше тротоарите с локви, а това бе едно от нещата, които Амая мразеше в града.

В Елисондо, при дъжд и снеготопене, водата знаеше накъде да тръгне. Като малка много обичаше да излиза веднага щом спреше да вали, за да слуша и гледа как водата тихо ромоли от стрехите, промъква се между паветата, плъзга се по мократа повърхност на листата и потъмнялата кора на дърветата и поема обратно към реката, която като изконно хилядолетно създание призоваваше своите рожби да се влеят отново в древното русло, откъдето произхождаха. Мокрите улици лъщяха, а промъкналата се между облаците светлина изтръгваше сребристи отблясъци от бавните поточета към реката. Тук обаче водата си нямаше майка, не знаеше накъде да върви и се разливаше по улиците като кръв.

Тя се загледа в клиентите на един бар, които пушеха, скупчени пред вратата, и ѝ се стори, че сред влизащите мярва позната фигура. В същия миг чу името си и се обърна изненадана, разпознавайки гласа на Маркина. Съдията вървеше към нея от колата си, паркирана пред входа, откъдето тя току-що бе излязла. Беше го зърнала сред множеството на погребението, но сега видът му беше съвсем друг. Беше с дънки и дебело моряшко яке. Помисли си, че изглежда по-млад. Спря по средата на тротоара и го изчака да се приближи.

— Какво правите тук? — попита и веднага се разкая.

— Чакам те.

— Мен?

Съдията кимна утвърдително.

— Исках да поговорим и знаех, че ще се събирате тук.

— Можехте да ми се обадите…

— Не исках да ти кажа това по телефона — отвърна Маркина и се приближи толкова, че почти я докосна. — Амая, съжалявам за теб, съжалявам за него, знам, че връзката помежду ви беше много специална…

Тя стисна устни, трогната, и отклони поглед към далечните светлини на булеварда.

— Накъде си се запътила? — попита съдията.

— Май търся такси…

— Аз ще те закарам — каза той и кимна към колата. — Къде искаш да отидеш?

Тя се замисли за секунда.

— Да пийна нещо.

Той кимна въпросително с глава към близкия бар.

— …Но не тук — възрази Амая, припомняйки си тълпата, която току-що бе нахлула вътре.

Най-малко от всичко ѝ се искаше да поддържа светски разговор и да отговаря с изтъркани изрази за благодарност на други, още по-изтъркани, за съболезнование.

— Знам идеалното място — заяви съдията, докато вече отваряше колата си.

Изненадата, изглежда, се бе изписала на лицето ѝ, когато Маркина спря автомобила пред хотел „Трес Рейес“ в самия център на града.

— Не се учудвай, този хотел има страхотен английски бар и най-добрия джин тоник в града, при това с предимството, че повечето му клиенти са чужденци или пътници, отбили се случайно в Памплона. Идвам тук, когато искам да изпия една чаша на спокойствие, без да срещам познати.

Може би беше прав, от толкова години живееше в Памплона, а не помнеше да е влизала някога в лобито на този хотел.

— Вие би трябвало да го знаете, госпожо инспектор. Хотелските барове по традиция създават благоприятни условия за легални и не толкова легални бизнес срещи, те са и съвършена кинематографска сцена за дискретни срещи.