Долорес Редондо - Дар за бурята

— Благодаря, че дойдохте, госпожо инспектор.

— Амая — помоли тя.

— Добре, Амая — отвърна майката с усмивка. — Благодаря.

— Йонан ви се възхищаваше и много ви уважаваше — обяви тържествено бащата.

Амая неволно си спомни въпроса на колегите от Вътрешния отдел: „Давали ли сте му разрешение да влиза във вашата поща?“.

— Аз също уважавах вашия син и му се възхищавах — каза тя, усещайки се леко неискрена, едва ли не като предател.

Други хора се приближиха да изкажат съболезнованията си и тя се възползва, за да избяга към кухнята, където същото момиче приготвяше нови чаши; взе една и отпи голяма глътка, представяйки си ясно как горчивата, копринено мека течност слиза по гърлото ѝ и пада в свития ѝ празен стомах. Разговорът със Сарасола я беше изтощил, бе ѝ отнел и малкото останали сили. Беше влязла в къщата на „Меркадерес“, надявайки се да намери убежище от несигурността и страха, но бе заварила само пустотата от отсъстващото семейство, мрака, прекалено големите стаи, високите тавани, в които се блъскаше ехото от нейните стъпки, любимите предмети на сина ѝ, мълчаливото присъствие на Джеймс. Бе светнала всички лампи, докато бродеше из празната къща, усещайки тежестта на отсъствията и разкайвайки се, че е дошла. Пред огледалото в спалнята бе съблякла парадната си униформа и я бе опънала върху леглото, загледана с тъга в червената куртка, която обикновено обличаше за приемане на медали, но от този ден насетне щеше завинаги да остане като костюм за погребения. Избра чифт дънки и бяла риза, нахлузи черен пуловер и удобни ботуши, с които нямаше да се пързаля по хлъзгавия градски паваж, после свали ластика, придържащ косата ѝ, и започна да я разресва, преповтаряйки наум, дума по дума, разговора си със Сарасола. Магьосници, жертвоприношения на бебета и празни гробове, Ватиканът и архивите на Берасатеги, взривената гробница на Тремон Беруета и трупът на Йонан в локва кръв. Дори теорията на Сарасола, че смъртта на Йонан е свързана с всичко това, ѝ изглеждаше почти идилична в сравнение с онова, което тя самата знаеше, с подозренията на хората от Вътрешния отдел и с това, което не искаше и да помисля само поради вероятността да не би… Хвърли четката, изтича в банята, надвеси се над тоалетната чиния, придържайки косата си с ръка, и почна да повръща. Когато напъните се уталожиха, вдигна очи към огледалото и видя лицето си премрежено от сълзите, бликнали от усилието. Отвори крана и изми лицето и зъбите си.

— Не може да бъде — заяви Амая на отражението си, преди да напусне тази къща, която като че ли я притискаше…

Сега, след втората чаша, почна да усеща балсамовия ефект на алкохола, който облицова стомаха ѝ и за пръв път през последните дни я накара да се почувства почти нормално. Върна се в хола навреме, за да види как Монтес и Сабалса се здрависват с родителите на Ечайде. Ириарте ѝ направи знак и я отведе настрана.

— Какво ще кажете?

Несъмнено имаше предвид теорията на хората от Вътрешния отдел, които очевидно бяха разговаряли и с останалите.

— Не знам, Ириарте, трябва да е грешка, иска ми се да е грешка — отвърна тя.

Той кимна с разбиране.

— …Но това за заповедта съвпада, същия ден е влизал в компютъра ви и е възможно да я е видял.

— Това нищо не означава, може да е влизал за друго.

— Без разрешение?

— За бога! Та той знаеше всички мои ходове, не се нуждаеше от моето разрешение.

— Дори за личната ви поща?

— Млъкнете! — каза Амая прекалено силно. Огледа се и понижи глас. — Все още не знаем нищо, и аз съм не по-малко объркана от вас, но сега сме тук като негови приятели, за да почетем паметта му. Ще говорим утре.

Ириарте взе една от чашите, които момичето раздаваше, и се отдалечи към средата на хола. Мястото му зае Монтес.

— Аз не го вярвам — заяви той категорично. — Убеден съм, разбира се, че е влизал в компютъра ви, доказателствата са налице, но… Вие знаете колко го биваше с компютрите, сигурно е влязъл да инсталира някоя антивирусна програма или друга подобна дивотия — изсумтя презрително той, за да омаловажи факта.

Амая кимна не особено убедено.

— Не искам да говоря за това сега.

— И аз ви разбирам, но не се сърдете на Ириарте, знаете колко убедителни са хората от Вътрешния отдел, когато си наумят, че са надушили плячка. Много е притеснен — каза Монтес и го посочи с брадичка. — Всички сме така — добави, гледайки Сабалса, който бе седнал до неколцина приятели на Йонан и слушаше мълчаливо, с недокосната чаша в ръка тъжния им разказ за нещо очевидно много забавно.