Камилла Лэкберг: Вещицата

Справяше се. Обичаше Амина и техните съкровища Хасан и Самия. Това беше важното. Бе успял да ги отведе на безопасно място, да им осигури възможността да имат бъдеще. Спомените за телата, плаващи в морето, нахлуваха в сънищата му, но изчезваха, когато отвореше очи. Той и семейството му бяха тук. В Швеция. Нищо друго нямаше значение.

— Как се казва, когато правиш секс с някого?

Аднан се засмя на собствените си думи. Той и Калил бяха най-младите момчета тук. Седяха един до друг и се подкокоросваха.

— Покажете уважение — каза Карим на арабски и се вторачи в тях, след което сви извинително рамене към Стюре, който кимна леко.

Калил и Аднан бяха дошли тук сами, без семейства, без приятели. Бяха успели да се махнат от Алепо, преди да стане твърде опасно да избягаш оттам. Да избягаш или да останеш. И двата варианта носеха смъртна опасност.

Карим не можеше да им се ядоса, въпреки очевидната им липса на уважение. Те бяха деца. Изплашени и сами в непозната страна. Напереността беше единственото, което им оставаше. За тях всичко беше чуждо. Карим беше говорил малко с тях след уроците. Семействата им бяха събрали всички пари, които имаха, за да могат младежите да стигнат дотук. Носеха голяма тежест на раменете си. Не просто бяха захвърлени в непознат свят, ами от тях се очакваше възможно най-бързо да се установят, за да могат да спасят семействата си от войната. Но макар да ги разбираше, не можеше да приеме неуважителното им отношение към новата им родина. Колкото и да се бояха от тях, шведите все пак ги бяха приели. Бяха им осигурили покрив над главите и храна за деня. А Стюре идваше тук в свободното си време и се мъчеше да ги научи да питат за цени и тоалетни. Карим може и да не разбираше шведите, но щеше вечно да им бъде благодарен за това, което направиха за семейството му. Не всички споделяха тази нагласа, а тези, които не уважаваха новата си страна, вредяха и на останалите, защото караха шведите да гледат на всички им с подозрение.

— Колко хубаво е времето днес — каза Стюре ясно.

— Колко хубаво е времето днес — повтори Карим и се усмихна на мъжа до дъската.

След два месеца в Швеция вече разбираше благодарността, която изпитваха местните, когато слънцето грееше. „Ама че шибано време“ беше едно от първите изречения, които научи на шведски. Само че още не можеше да свикне със странния начин, по който произнасяха „ш“.

— Според теб колко секс правят хората на такава възраст? — попита Ерика и отпи от пенливото си вино.

Смехът на Ана накара останалите посетители в кафе „Брюган“ да ги зяпнат.

— Сериозно ли, сестра ми? Такива неща ли ти се вървят в главата? Колко активна сексуално е майката на Патрик?

— Да, но мисля за това от по-широка перспектива — каза Ерика и гребна още една лъжица от супата с морски дарове. — Колко години хубав секс ни остават? Дали човек губи интерес някъде по пътя? Дали либидото е нещо постоянно, или се заменя от желание да решаваш кръстословици или судоку и да ядеш бриджбландинг [1] Покрити с шоколад пралини с различен цвят и вкус, популярни в Скандинавия. — Б. пр. ?

— Леле…

Ана поклати глава и се облегна назад в стола си, опитвайки да се намести удобно. Стомахът на Ерика се сви на буца, щом я погледна. Не много отдавна претърпяха ужасната катастрофа, заради която Ана изгуби детето, което чакаше. Белезите по лицето й никога нямаше да изчезнат. Но скоро Ана щеше да роди първото си общо дете с Дан. Понякога животът наистина ни изненадваше.

— Смяташ ли например, че…

— Ако дори само обмисляш да кажеш „мама и татко“, ще се изправя и ще си тръгна — каза Ана и вдигна ръка. — Изобщо не искам да си го помислям.

Ерика се ухили.

— Окей, няма да давам пример с мама и татко, но според теб колко често правят секс Кристина и Строителя Боб?

— Ерика!

Ана покри лицето си с длани и тръсна глава.

— И трябва да спрете да наричате бедния Гунар Строителя Боб просто защото е услужлив и сръчен.

— Окей, тогава да поговорим за сватбата. И теб ли те повика да дадеш мнение за роклята? Надявам се, няма само аз да опитвам да стоя спокойно и да кимам, докато тя показва едно грозно бабешко творение след друго.

— Не, Кристина помоли и мен — каза Ана и опита да се наведе, за да отхапе от скаридения си сандвич.

— По-добре дръж сандвича върху корема си — предложи Ерика с усмивка и бе възнаградена с гневен поглед от страна на Ана.

Колкото и да копнееха за това бебе, не беше особено приятно да си бременна в лятната жега, а коремът на Ана беше, меко казано, гигантски.