Крис Картер: Галерия на мъртвите

Двамата детективи се представиха.

— Ти ли дойде пръв на местопрестъплението? — попита Карлос.

— Не — отговори Джарвис, обърна се и посочи двамата полицаи, които беше оставил на тротоара. — Първи са дошли Грабовски и Перес. Аз съм този, които реши да се обади за тази касапница на вас, момчета, от отдел „Свръхтежки убийства”.

— Тогава си влизал вътре? — попита Хънтър.

Лейтенантът въздъхна и държането му се промени.

— Да, влязох. — Той се почеса по дясната буза. — От трийсет и една години работя в полицията и съм виждал доста откачени неща, но ако преди да умра, ми позволят да избера едно нещо, което не бих искал да съм видял… — Джарвис врътна брадичка към къщата. — Ще бъде онова там вътре.

Хънтър и Гарсия подписаха декларацията за местопрестъпление, взеха предпазни гащеризони за еднократна употреба и започнаха да ги обличат. Лейтенант Джарвис не понечи да си вземе един, явно показвайки, че няма намерение отново да влиза на местопрестъплението.

— С каква информация за жертвата разполагаме към момента? — попита Карлос.

— Най-основната — отговори лейтенантът и извади тефтерчето си. — Името й е Линда Паркър. Двайсет и четири годишна от Харбър, тук в Лос Анджелис. Изкарвала е прехраната си като манекенка. Досието й е абсолютно чисто. Няма арести, нито големи глоби или съдебни заповеди… нищо. Оставали са й само няколко месечни вноски, за да изплати фолксвагена „костенурка”. Данъците й също са платени навреме и изцяло.

— Сама ли е живяла тук?

— Доколкото знаем, да. Няма друго име на битовите сметки и банковите сметки.

— Гаджета? Някакви връзки?

Джарвис повдигна рамене.

— Не сме имали време да съберем тази информация. Съжалявам, момчета, вие ще трябва да се разровите в тези неща.

Хънтър отново огледа улицата.

— Нещо от съседите? — попита. Беше сигурен, че лейтенантът вече е изпратил полицаи да ги разпитат.

— Нищо. Никой не е видял и не е чул нищо, но хората ми все още ги разпитват, затова може би с малко късмет…

— За жалост късметът, изглежда, не ни харесва много — прекъсна го Гарсия със съвсем сериозен тон. — Но кой знае? Ден с ден не си прилича.

— Извършителят, изглежда, е влязъл в къщата през прозореца на спалнята отзад — каза Джарвис. — Разбит е от външната страна.

— А как е влязъл в задния двор? — попита Карлос.

Лейтенантът кимна към дървената врата вляво от къщата, където снемаше отпечатъци трети криминалист.

— Няма следи от проникване с взлом, но не е необходимо да си атлет, за да се покатериш и прехвърлиш.

— Тя ли е открила трупа? — попита Хънтър и кимна към патрулните коли, спрели на улицата вдясно от къщата.

Веднага щом слезе от колата си, Робърт беше забелязал полицайка, която бе приклекнала до отворената врата на черно-бялата патрулка, намираща се най-далеч от тях. Полицайката не беше сама. На седалката пред нея седеше една много натъжена жена на около петдесет години.

— Точно така — отвърна Джарвис. — Поне няма да преживявате изпитанието да съобщавате на роднините. Тя е майката на жертвата.

Хънтър и Гарсия се сепнаха и отместиха очи към жената, която седеше в патрулната кола. Не знаеха по-съсипваща душата трагедия за една майка от това да открие зверски убитото си дете.

— Разбираемо, тя е в шок — обясни лейтенантът. — И в момента не говори много свързано, но доколкото разбрахме, е разговаряла всеки ден с дъщеря си, или лично, или по телефона. — Той погледна записките си. — За последен път говорили преди два дни — в понеделник следобед. По телефона. Трябвало да се срещнат за обяд вчера, но се наложило майката да се обади и да го отмени. Позвънила на дъщеря си в девет сутринта, но не получила отговор. Обаждането веднага било препратено на гласовата поща. Оставила съобщение, но дъщеря й така и не се обадила. Майката позвънила отново четирийсет и пет минути преди уговорената среща, за да се увери, че дъщеря й е получила съобщението и няма да се разкарва напразно. Обаждането пак било препратено на гласовата поща. Звънила отново снощи, тази сутрин и следобед. — Джарвис кимна за потвърждение. — Всеки път гласовата поща. И тогава майката се разтревожила. Макар и малко вероятно, предположила, че дъщеря й се е разсърдила, защото срещата им за обяд била отменена, но дори да било така, тя вече би трябвало да се е обадила. Майката позвънила още веднъж и оставила едно последно съобщение, че довечера ще отиде при дъщеря си.

— И в колко часа е дошла днес? — попита Хънтър.