Крис Картер: Галерия на мъртвите

— Да, хайде да го направим — изрече Линда с изпълнен с вълнение глас и кимна на котарака. — Ще бъде забавно, обещавам.

Тя взе Господин Бойнго и мобилния си телефон и почука с пръст по иконата на приложението „Размяна на лица”, което беше свалила от интернет.

— Добре, започваме.

Смени позата си на стола и се вгледа в изображението на малкия екран. На стените зад нея се виждаха две картини в рамки и сребриста лампа. Вляво от картините беше вратата към малкия коридор и останалата част на къщата.

Линда беше взискателна към снимките, дори към онези, които правеше за развлечение.

— Ммм, не, така не ми харесва — поклати глава тя.

Линда угаси осветлението в коридора зад нея, но остави

запалена сребристата лампа, която придаваше на изображението странен фонов блясък. Отново седна на стола, като този път се премести малко наляво. Блясъкът изчезна.

— Да, така е много по-добре, не мислиш ли?

В отговор котаракът примига бавно и сънено.

— Добре, хайде да се снимаме, преди отново да захъркаш, поспаланко.

Използването на „Размяна на лица” беше много лесно. Линда трябваше само да снима. Това беше всичко. Приложението мигновено разпознаваше двете лица на екрана, описваше червен кръг около всяко и после автоматично ги разменяше.

Линда взе Господин Бойнго и отново седна на стола.

— Така — каза тя и посочи екрана на мобилния си телефон. — Гледай там.

Котаракът имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да заспи, и пак се прозя мързеливо.

— Не, глупав котако, не гледай мен. Гледай там. — Отново посочи екрана и този път щракна с пръсти. — Звукът, изглежда, свърши работа. Господин Бойнго най-после се обърна и погледна право в телефона.

— Готови.

Без да губи време, Линда се усмихна лъчезарно и бързо натисна бутона за снимане.

Първият червен кръг се появи на екрана около нейното лице, но когато бързо последва вторият, Линда почувства, че в гърдите й се сви нещо като турникет, защото приложението не го описа върху муцуната на котарака, а върху нещо в тъмния коридор зад нея.

— Добър вечер на всички.

Въпреки че имаше помощта на микрофон и мощна аудиосистема от високоговорители, професорът по психология в Калифорнийския университет госпожица Трейси Адамс разбираемо заговори с по-силен глас от обикновено. Тя стоеше пред пълната до краен предел аудитория със сто и петдесет места и когато бъбреха толкова много оживени гласове, мястото звучеше като огромен пчелен кошер. Публиката се състоеше не само от ентусиазирани студенти по криминология и криминална психология, но и от няколко други преподаватели, които също много се интересуваха да чуят лекцията тази вечер.

Пленителните зелени очи на професор Адамс зад старомодни очила „котешки очи” с черни рамки обходиха присъстващите.

— Ще започнем всеки момент, затова онези от вас, които още не са седнали, моля, намерете си места. Ще ви бъда много признателна — продължи тя, а после млъкна и търпеливо зачака.

Професор Адамс несъмнено беше интересна жена — интелигентна, привлекателна, интелигентна, харизматична, елегантна и интригуващо загадъчна. Не беше за чудене, че много от студентите й, и момчета, и момичета, бяха влюбени в нея, да не говорим за някои от колегите й. Тази вечер обаче професор Трейси Адамс не беше причината голямата зала за лекции, която се намираше в северозападната част на двора на Калифорнийския университет в Уестуд, да се пръска по шевовете.

Измина една минута, докато всички най-после се настаниха.

— Добре — каза тя. — Искам да ви благодаря, че дойдохте. Мога само да си мечтая за такова присъствие на всичките ми лекции…

В аудиторията се разнесе сдържан смях.

— Преди да започнем — продължи професор Адамс, — искам да ви представя малко информация за специалния гост тази вечер. — Очите й за момент се отместиха към високия мъж с атлетично телосложение, който стоеше вляво от подиума.

Мъжът, който беше пъхнал ръце в джобовете на панталона си, отвърна със свенлива усмивка.

Професор Адамс насочи вниманието си към записките пред нея на катедрата и после отново към публиката.

— Завършил е психология в Станфордския университет — започна тя. — Взима първата си научна степен на деветнайсет години. — Професор Адамс произнесе следващите три думи, като умишлено направи пауза между тях. — пълно отличие.

В залата се чу изненадан шепот.

— Той взима докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология на все още крехката възраст двайсет и три години, пак от Станфорд. Дисертацията му, която е озаглавена „Авангардно психологическо изследване на престъпното поведение”, става и все още е задължително четиво в НЦАНП към ФБР. — Кратка пауза. — За онези от вас, които не знаят или са забравили какво означава абревиатурата НЦАНП, това е Националният център за анализ на насилствени престъпления към ФБР.