Крис Картер: Галерия на мъртвите

— Не може да бъде — недоверчиво измърмори професор Адамс, а после отново се качи на подиума и се приближи до Хънтър. — Защо ли не съм изненадана, че това се случва точно тази вечер?

Робърт приключи с обаждането и се обърна към нея.

— Ужасно съжалявам, Трейси — каза с тих и сдържан глас. Видя разочарованието й. — Трябва да тръгвам.

Тя кимна с разбиране.

— Няма проблем, Робърт. Върви. Ще обясня на студентите.

Хънтър бързо слезе от подиума. Професор Адамс взе микрофона, въздъхна тежко и се обърна към озадачената публика.

Часовникът на Робърт Хънтър показваше 21:31, когато той стигна до адреса, който му бяха съобщили по телефона. Дори по това време в сряда вечер му бяха необходими четирийсет и пет минути, за да измине трийсетте километра от Уестуд до Силвър Лейк — квартал с етнически разнообразно население на изток от Холивуд. Когато подкара по Бъркли Авеню, отправяйки се на запад, Хънтър веднага видя групата полицейски коли в началото на Норт Бентън Уей.

Знаеше, че в голям град като Лос Анджелис нищо не може да събере тълпа любопитни зяпачи по-бързо от комбинация от проблясващи полицейски лампи и черно-жълта лента за местопрестъпление. Имайки предвид това, Робърт изобщо не се изненада, като видя нарастващата тълпа от съседи, която вече се беше насъбрала по периметъра. Хората държаха мобилни телефони, настървени да заснемат неколкосекундно видео или дори да направят снимка, която да качат в профилите си в социалните мрежи като трофеи от играта „Покемон”.

И представителите на медиите бяха изпреварили Хънтър. С триноги и камери, монтирани на покривите, два новинарски микробуса бяха заели позиции на тротоара срещу отцепения от полицията район. Двама репортери правеха всичко възможно да получат някаква информация от всеки, който би говорил с тях.

Робърт най-после си проправи път през тълпата, смъкна страничното стъкло на колата и показа значката си на единия от униформените полицаи, които пазеха входа към улицата. Ченгето кимна и разчисти пътя, за да мине Хънтър.

Норт Бентън Уей беше тиха улица в жилищен квартал на юг от прочутото водохранилище Силвър Лейк. От двете й страни се извисяваха големи чинари, които я предпазваха от слънцето през деня, но хвърляха зловещи сенки навсякъде по здрач. Къщата, която търсеше Хънтър, беше шестата вдясно. На алеята пред входа й имаше червен фолксваген „костенурка” и синя тесла S. На улицата вдясно от къщата бяха спрели още три черно-бели патрулни коли и микробус на Института по съдебна медицина.

Робърт паркира пред микробуса и слезе от колата си. С ръст метър и осемдесет, той се извисяваше над очукания покрив на своя стар автомобил „Буик Ле Сабре”. Хънтър обходи с поглед прозорците на улицата. Всички съседни къщи светеха и повечето им обитатели надничаха през тях или стояха на външните врати. На лицата им бяха изписани шок и отказ да повярват. Докато Робърт закачаше значката на колана си, друга кола мина през полицейската бариера в началото на улицата. Хънтър веднага позна металическосинята хонда сивик, която принадлежеше на партньора му, детектив Карлос Гарсия.

— Сега ли дойде? — попита Гарсия, когато спря до патрулните коли и изскочи от автомобила си.

— Преди по-малко от минута — потвърди Хънтър.

Въздългата кестенява коса на Карлос, все още влажна от късния скорошен душ, беше завързана на стегната конска опашка.

Двамата детективи се обърнаха към къщата с бяла фасада. На отсрещния тротоар стояха трима полицаи с мрачни лица. Криминалист, облечен с предпазен гащеризон с качулка от тайвек и въоръжен с фенерче „ПроТак”, старателно оглеждаше добре поддържаната морава. На верандата, полузакрит от синя палатка, втори криминалист претърсваше дръжката и рамката на вратата за пръстови отпечатъци.

Най-възрастният от тримата полицаи на тротоара забеляза двамата детективи, отдели се от групата и пресече улицата, отправяйки се към тях.

Хънтър веднага видя, че той е лейтенант от лосанджелиската полиция.

— Вие сигурно сте от отдел „Свръхтежки убийства”. — Дрезгавият глас на полицая прозвуча уморено.

— Да — отговори Гарсия. — Същите.

Лейтенантът изглеждаше на петдесет и няколко години и беше седем-осем сантиметра по-нисък от Хънтър и най-малко двайсет килограма по-тежък, всичките натрупани около кръста.

— Аз съм лейтенант Фредерик Джарвис от североизточния участък, централната зона — каза той и протегна ръка.