Мат Хилтън - Жътваря

— Искаш да стоя у дома и да умра от скука? — попитах аз.

— Не, Джо. — Тя тъжно поклати глава. — Не искам да те погреба.

Даян искаше човек, с когото да остарее. Разбирах я, но не можех да й го обещая. Прекалено импулсивен съм. Обещанието ми към Джени не ми даваше покой и исках да започна с няколко телефонни обаждания.

Часовникът на стената сигурно не беше верен, но реших, че не е толкова късно. Хектор и Парис изприпкаха в задния двор. Последвах ги и извадих мобилния си телефон. Бяха изминали вече четири години, но номерът на Даян все още беше на режим бързо избиране.

— Ало?

— Здравей, Саймън — отвърнах аз, прикривайки ревността си. — Може ли да говоря с Даян?

Надеждният, работещ на безопасно място съпруг на Даян изсумтя и измърмори нещо неразбираемо, но й даде телефона.

— Какво искаш, Джо?

— Заминавам.

Гласът й мигновено потрепери:

— Защо ми го казваш?

— Мислех, че може да искаш да ме изпратиш на летището.

Тя въздъхна.

— Правила съм го твърде много пъти.

Сега беше мой ред да въздъхна:

— Ще вземеш ли кучетата за няколко дни?

— Саймън има алергия.

— По дяволите! Не е ли хубаво, че нямаме деца?

Мълчанието й беше красноречиво.

— Съжалявам, Даян. Не трябваше да го казвам.

— Не трябваше, Джо.

Чух, че Саймън прошепна нещо.

— Саймън каза, че ще ги вземем, но ще стоят в бараката.

Кучетата ми весело подскачаха из градината, играеха и се боричкаха в рододендроните.

— Стига да се разхождат, всичко ще бъде наред — отвърнах аз.

— Добре.

— Ще ги докарам сутринта.

— Не — побърза да възрази Даян. — Аз ще дойда със Саймън — заяви тя и затвори.

Прибрах кучетата, върнах се вътре, седнах на креслото и набрах номер в Тампа, Флорида.

— Хей, Хънтър, какво става?

Джаред Рингтън — Ринк говореше провлечено със силен южняшки акцент и винаги ми напомняше за китариста, кандидат за женитба във филма „Следотърсачите“ с Джон Уейн. Той говореше носово и напевно като кънтри певец от Запада, странна аномалия, дължаща се на факта, че майка му беше японка, а баща му — шотландец.

— Зает ли си с нещо?

— Затънал съм до ушите в смрад — отвърна той.

— Ще приема, че го казваш метафорично.

— Аха. Трябва да довърша една малка работа насаме с моя клиент и после съм на твое разположение.

— Каква е сделката? Нещо вълнуващо?

— Нищо изумително. Един човек ми плати да следя съпругата му. Заподозрял нещо, когато тя започнала да работи до късно. Решил, че кръшка.

— Може би иска да печели повече пари — предположих.

— Да, може да се каже, че се стреми към повишение — засмя се той. — Снощи я заснех да прави свирка на шефа си на задната седалка на лимузината му.

— Трябва да предадеш доказателството и сетне приключваш, така ли?

— Горе-долу. Все едно. Какво става? Не ми звъниш само да побъбрим. Това не е Джо Хънтър, когото познавам и обичам.

— Имам работа за теб… ако се интересуваш.

— Аха. — Може би се съгласи, но по-скоро чакаше още информация.

— Дълга история.

— Казвай.

Настъпи такава тишина, сякаш се намирах в мавзолей. Навикът ме накара да хвърля поглед през рамо, за да се уверя, че съм сам.

— Ще дойда там — рекох аз.

— Къде? Във Флорида?

— Да. Мисля да се отбия при теб за ден-два, но трябва да отида в Литъл Рок, Арканзас.

По линията се разнесе шум, а после се чу тих смях, примесен с оживление.

— Старата ми ловна територия.

— Именно затова ми трябваш.

— Мислиш, че съм екскурзовод? Купи си карта. — Провлеченият му говор преливаше от добродушна ирония. За мен беше пълна загадка защо някой не би харесвал Ринк. Какво в един саркастичен темерут не би му се понравило?

— Познанията за мястото ще ми спечелят битката наполовина.

— От осем години не съм се връщал у дома, Хънтър. Не знам колко актуални са познанията ми за мястото.

— Колко може да се е променил Арканзас за осем години? Там не е центърът на американската култура.

— Да, но хората там не са прости селяндури с пикапи. — Ринк прозвуча точно като прост селяндур с пикап. — Културни са, колкото навсякъде другаде. Знаят коя е Парис Хилтън и че Париж е столицата на Франция.

— Ще ти се отрази добре, ако се върнеш там.

Ринк се засмя.

— Е, за какво става дума?

— Изчезнал човек — отвърнах аз.

— И това е всичко? Мислех, че ще бъде нещо вълнуващо.

— Има и още. Изчезналият е брат ми.

— Джон?

— Да. Най-после се появи, но отново изчезна. — Стиснах по-здраво телефонната слушалка. — Разтревожен съм, Ринк.