Джеф Абот - Адреналин

Аудито се стрелна напред през тълпата и зави. Не можех да си проправя път през сгъстяващата се навалица, която се изливаше от офисите и магазините, и задръстването от коли и два автобуса, парализирало движението между мен и аудито. Видях, че автомобилът отново зави.

Хукнах, въпреки че чувствах остра, пареща болка в крака, и стигнах до ъгъла. В далечината аудито се промъкваше покрай камион за доставки. От гумите се разнесе дим, когато рязко свърна и после се стрелна напред. Пробягах разстоянието, но когато стигнах до кръстовището, колата беше изчезнала. Шофьорът с белега бе намерил празна странична уличка, незадръстена от изпадналите в паника хора.

С трепереща ръка набрах номера, от който ми се беше обадила Луси. Никой не отговори.

Луси я нямаше. Както и офисът ми. Всичко беше изчезнало. Обучението ми изплува на повърхността и измести мисленето. Пръстите ми набраха номер за спешни случаи в Лангли. От устата ми се отрониха думи, но не си спомням какво казах.

Помогнете ми. Устните ми се раздвижиха сами.

Луси беше изчезнала. Всичко се беше изпарило. Бях съвсем сам в центъра на Лондон. Димът се издигаше като облак от клада, където бе свършил нечий живот. Разнесоха се пронизителни сирени. Покрай мен бягаха хиляди хора.

Бях в студения влажен затвор повече от седмица, когато срещу мен в килията седна нов човек — свеж талант, който да се опита да ме пречупи. Чудесно. Предишният ми беше дотегнал.

— Казвам се Хауъл. Искам да те питам нещо, Капра. Предател ли си или глупак?

— Смятай, че съм отговорил — измърморих с пресъхнала уста.

— Нуждая се от обяснение, Капра. — Новият следовател се облегна назад на стола и кръстоса крака, но първо леко подръпна идеално изгладените си панталони, за да не се измачкат. Мразех това подръпване. Действаше ми като бръснач върху кожата. И ми напомняше кой е силният в стаята.

Не бях спал от три дни. Вонях на пот. Ако скръбта имаше смрад, миришех на нея. Новият следовател беше на четирийсетина години, афроамериканец, с прошарена козя брадичка и стилни очила със стоманени рамки. Казах му същото, което казах на първия и на втория следовател. Истината.

— Не съм предател. Не вярвам, че и жена ми е предателка.

Хауъл махна очилата си. Приличаше на преподавателя ми по история в Харвард. Излъчваше спокойствие и хладнокръвие.

— Вярвам ти.

Каква беше уловката?

— Никой друг не ми повярва.

Той захапа края на рамката на очилата си, изпитателно се вгледа в мен и дълго мълча. Обичам мълчанието. Никой не ме обижда и не ме обвинява в предателство. Хауъл отвори папка и отново започна старата проповед, сякаш отговорите ми можеха да се променят. Щеше да продължи да ми задава същите въпроси, за да ме изтощи и да чака да сгреша.

— Цялото ти име е Самюъл Клемънс Капра.

— Да.

Той повдигна вежди.

— Самюъл Клемънс се е казвал Марк Твен.

— Той беше любимият писател на дядо и майка ми не се съгласила да ме кръстят Хъкълбери или Том Сойер. — Тази история обикновено ме разсмиваше, но вече нищо не беше като преди. — Искам да се обадя на баща си, преди да отговоря на въпросите ти. — Не бях молил за това по време на тридневния разпит. Но какво щях да му кажа? Исках обаче да чуя топлия му, дрезгав от цигарите глас. Исках да намеря съпругата си. И да изляза от тази ужасна, тъмна, каменна килия без прозорци. Въпросът ми беше глупав, но изпитвах желание да се съпротивлявам след безкрайните въпроси и да отстоявам позицията си.

— Доколкото ми е известно, ти не се разбираш с родителите си.

Не отговорих, Фирмата знаеше всичко за мен, както би трябвало да бъде.

— Родителите ти не знаят, че с Луси очаквате бебе, нали?

— Не. — В признанието ми се долови срам. Семейните дрязги не трябваше да излизат на бял свят.

— Не си говорил с родителите си от три години с изключение на кратките обаждания за Коледа. Нито едно не е продължило повече от две минути.

— Точно така.

— Три години. Някои хора предполагат, че от толкова години работиш срещу нас. Изолирал си се от родителите си, за да не заподозрат действията ти и да не ги въвлечеш в предателството си.

— Преди малко каза, че ми вярваш, че не съм предател.

— Казвам ти какво говорят за теб другите във Фирмата. — Хауъл се наведе към мен. — Емоционалното дистанциране от семейството и приятелите е класически признак на предателство.

— Не съм се изолирал от семейството си. Родителите ми престанаха да разговарят с мен. Изборът не беше мой. И няма да използвам детето си, за да си възвърна благоразположението им. Може ли да се обадя на баща си? Ще ми позволиш ли?