Джеф Абот - Адреналин

Не беше пазач, а тийнейджър. Стоеше и ме гледаше, захапал цигара.

— Как го правиш, човече?

— Упражнения — отвърнах. — Дълги, скучни часове на упражнения.

— Като паяк си — усмихна се той. — С мама те наблюдаваме. Тя искаше да извика ченгетата, но аз не й позволих.

— Благодаря ти. — Не ми трябваше полицията да се намесва в живота ми. Време беше да си намеря ново място за тренировки. Махнах с ръка на моя спасител и реших да се охладя с дълго бягане без препятствия. Тичах двайсетина минути в широк кръг, качих се в колата си и потеглих към дома си. Повечето американци, които живеят в Лондон, нямат коли. Не им трябват.

Отправих се към апартамента ни на Шарлот Стрийт, недалеч от Британския музей. Влязох безшумно; надявах се, че Луси все още спи.

Тя беше станала, пиеше сок до масичката в кухнята и се мръщеше на отворения си лаптоп. Погледна ме.

— Добро утро, маймунке — каза и отново се втренчи в компютъра. — Ходи навън да правиш пакости, а?

Бях забравил да махна ръкавиците, които носех, за да предпазвам дланите си по време на паркура. Долових разочарованието в гласа й.

— Здравей.

— Не си паднал от някоя сграда, нали? — попита тя, сякаш това беше нещо хубаво.

— Не, Луси — отвърнах и си налях чаша сок.

— Какво облекчение. Когато някой път не успееш да се хванеш за ръба на стената и срещнеш преждевременно смъртта, ще кажа на Вързопчето, че си умрял, защото си бил фанатик по сутрешната гимнастика.

— Стените не са високи. Не поемам глупави рискове — оправдах се аз.

— Всеки риск е глупав, когато очаквам дете, Сам.

— Съжалявам. Обикновено тичам с нормална скорост. — Свалих предпазните ръкавици и ги пъхнах в джоба си. Приближих се до хладилника и намерих бутилка студена вода. Изпих я бавно. Душ, кафе и после дълъг ден на работа. Притокът на адреналин беше свършил за деня.

— Сам?

— Да?

— Обичам те. Искам да го знаеш.

— Знам го. И аз те обичам. — Обърнах се и я погледнах. Тя все още се взираше в лаптопа, сложила ръка на закръгления си корем. Беше бременна в седмия месец и мисля, че тъй като скоро щяхме да станем родители, с Луси бяхме по-сериозни. Е, поне тя. Аз още не се бях отказал от паркура, който разнообразяваше редовния ми джогинг.

— Питам се дали можеш да си намериш по-безопасно хоби.

— Работата ми е по-опасна от хобито.

— Не се шегувай. — Жена ми ме погледна. Изглеждаше красива, както беше разрошена след съня — кестенява коса с изрусени кичури, сериозни кафяви очи, сърцевидно лице със сочни червени устни. Най-много харесвах очите й. — Знам, че вършиш работата си по-добре от всеки друг. Страхувам се, че ще паднеш на паркура. Не искам да си със счупен врат, когато бебето се роди.

— Добре. Ще се науча да играя голф.

Тя изкриви лице в гримаса, което доказа, че не приема насериозно обещанието ми.

— Благодаря. Не забравяй, че ще вечеряме със семейства Карстеър и Джонсън.

Усмихнах се. Те бяха нейни приятели, а не мои, но бяха приятни хора и знаех, че редовните ни вечери ще станат много по-редки, щом се появи на бял свят бебето. Пък и може би познаваха някой учител по голф.

— Хубаво. Тогава ще се прибера в пет.

— Ще се срещнем с тях в бара за испански мезета в Шордич. Имаш ли много работа днес?

— Ще правя презентация. Цял ден ще има съвещания с Брандън и костюмарите от Щатите. — Погледнах я. Луси стана да се протегне, без да маха ръце от корема си. — Но мога да ги отменя и да дойда с теб при лекаря.

— Не.

— Спаси ме от презентацията. Нека да дойда с теб и Вързопчето. — Отбягвахме да обсъждаме името на детето ни, затова му бях измислил прякор.

— Вързопчето. — Луси погали корема си.

— Може би ще се наложи да дойда направо в ресторанта. Ще трябва да изпия набързо по едно питие с костюмарите след съвещанията.

Тя се засмя.

— Тежка работа имаш.

Помислих си колко съм благодарен на Бога, че бракът ми не е като на родителите ми. С Луси не се карахме, не се гледахме гневно и не изпадахме в дълги, болезнени мълчания.

— Върви и се напий без бременната си съпруга. — Тя се усмихна и затвори лаптопа. — Но още не тръгвай.

Луси се приближи до мен и плъзна ръце по гърба ми. Бременните жени са пълни с изненади. Все едно живееш с вятър, който не може да определи посоката си. Това ми харесваше. Тя ме целуна учудващо страстно, почти ожесточено.

— Топло ми е, потен съм и съм отвратителен — рекох. — Аз съм противен съпруг.

— Да, маймунке. А аз съм огромна.

— Вярно е — отвърнах и я целунах.