Джеф Абот - Адреналин

Чух, че бременната ми съпруга плаче по телефона.

— Луси? Луси? — Стиснах телефона толкова силно, че ръбовете се впиха в пръстите ми.

— Пусни ме — изхлипа тя.

Очите ми се стрелкаха навсякъде. Чух клаксон на кола. Обърнах се и видях, че камион заобикаля спряло ауди с включен мотор на десетина метра от мен. Колата беше в отсрещното платно и на предната седалка седеше Луси. Сградата с офиса ми беше между мен и аудито. Първата ми мисъл беше, че никой не спира на Холбърн. Колата беше сребристосива като небето в миговете, преди да завали. Зад волана седеше мъж, който се беше навел към Луси. После се изправи и го видях по-добре. Около трийсетте. Черна коса. Тъмни очила. Четвъртита челюст. Той извърна глава и забелязах извит белезникав белег на слепоочието му, подобен на въпросителен знак.

Луси погледна право към мен.

И в същия миг избухна експлозията.

Разнесе се гръм и облак закри слънцето, сякаш Господ протегна ръка между мен и небето. Обърнах се. Последният етаж на нашата сграда рухваше, изригваха пламъци и във въздуха се сипеше дъжд от бронирани стъкла, пепел и стоманени отломки. Земята се разтресе. Прегърбен, горящ човек падна на улицата точно до двете красиви жени, които се наведоха и се запрепъваха към входа, когато заваляха падащи предмети.

Офисът ми с мними консултанти вече не съществуваше. Брандън, гостите, водещият си записки новобранец, приятелите и колегите ми — всичките изчезнаха. Улицата беше пълна с парчета бетон и хора, които падаха върху коли, таксита и автобуси. Самият Лондон сякаш нададе писък, образуван от гръмовното ехо на взрива върху остъклената кула, каменните вътрешни дворове, пронизителните клаксони на автомобилите и извисяващите се викове и паническото бягство на минувачите.

Вече не виждах аудито. Холбърн представляваше безумна бъркотия от спрели автобуси, коли и парчета бетон, камък и стомана.

Не виждах нищо. Не бях в състояние да разсъждавам. Скочих върху покрива на тунела на строежа и се покатерих по подпорите. Трябваше да се издигна над мъглата. Катерех се бързо и видях проблясък на стоманеносиво. Аудито със съпругата ми потегли. Съзрях тила на Луси. Главата й беше леко наведена, сякаш да улови вятъра в прозореца. Спомних си, че шофирането със смъкнато стъкло й помага да се справи със сутрешното гадене. Каква налудничава мисъл.

— Луси! Луси! — изкрещях и продължих да се катеря по скелето. Не трябваше да я изпускам от очи и исках да я открия над облака прахоляк. Под мен цареше хаос. Забързах нагоре по скелето и отново забелязах аудито. Уличното движение се сгъсти като пушек от огън. Всички се опитваха да се измъкнат от мястото на експлозията.

Аудито зави надясно по странична уличка и мина по тротоара, за да избегне непроходимото задръстване на пътя, като едва не прегази две жени.

Скелето изскърца. Сглобките му се загряваха от горещината. Чух силен рев, обърнах се и видях, че краят на скелето в близост до сградата с офиса ми е разбит от падащите отломки и се срутва с гръм и трясък на улицата.

Скочих от парапета и прелетях през найлоновото покривало на строежа. Тупнах върху бетона, закашлях се и се помъчих да се претърколя. Не бях с подходящи обувки и го направих непохватно. Хукнах и погледнах през рамо. Скелето се огъна, накъса се и падна на улицата. Сградата се разтресе и си помислих, че и тя ще се сгромоляса.

Побягнах към задната част на сградата, която минаваше успоредно на друга улица, и погледнах надолу, покрай мрежата от скелета в северната част на сградата, които бяха непокътнати. Видях, че аудито си проправя път по тесния тротоар. Мъж в костюм ядосано ритна вратата, когато колата едва не прегази него и една жена. Намираше се на десетина метра под мен.

Луси погледна нагоре през подвижния покрив. Видя ме, отвори широко очи и устата й оформи едно идеално, стъписано „О“. Протегна ръка и челюстите й се раздвижиха, но мъжът с белега я удари с юмрук в устата и тя се блъсна във вратата.

Започнах да се спускам през мрежата от скелета. Намалявах инерцията си, като се хващах тук-там, но оставих гравитацията да ме притегля към земята. Никога през живота си не се бях чувствал по-уплашен. Не се страхувах за себе си, а за Луси и Вързопчето. Не трябваше да изпускам аудито. Онзи тип отвличаше жена ми и беше убил невинни хора. Стигнах до земята и се втурнах сред колите.

Вдясно от мен профуча миникупър. Тичах с всички сили, без да разсъждавам. Прецених подходящия момент, минах по покрива точно в мига, когато колата трябваше да ме прегази, плъзнах се, приземих се на настилката, претърколих се през рамо и станах, без да се осакатя от падането или инерцията. Болката се появи по-късно. Дори не разбрах, че съм ранен.