Джеф Абот - Адреналин

Когато приключихме — най-приятното начало на онзи последен ден, аз приготвих закуска от препечени филийки, кафе и сок, изкъпах се, облякох се и влязох в домашния ни кабинет. Преди да изляза, погледнах Луси, която седеше до масата за закуска, и казах:

— Обичам те.

— Обичам те — отвърна тя.

Знаменити последни думи.

В онзи ден небето над Лондон блестеше в сиво като ярко око, рядък слънчев ден за ноември след две седмици застрашително надвиснали облаци. Живеех в Лондон от година. В онова последно утро, облечен в официален костюм и пътуващ с метрото за Холбърн, може би приличах на млад адвокат, тръгнал към кантората или съда, ако не бяха деветмилиметровият револвер „Глок“ в куфарчето ми, лаптопът, пълен с финансова информация за заподозрени престъпни мрежи, и сандвичът с шунка и сирене. Луси е сантиментална и обича да ми приготвя обяд, защото аз й правя закуска. Тя щеше да дойде на работа по-късно, след прегледа при лекаря. Работехме заедно от три години, първо във Вирджиния, където се запознахме и се оженихме, и после в Лондон. Харесвах Лондон, работата си и мисълта, че Вързопчето ще се роди там и ще прекара първите си години в един от най-големите градове на света, а няма да прескача по географските ширини като мен. Някои деца започват всяка година в различно училище. Аз често бях започвал в различно полукълбо.

Холбърн е смесица между ново и старо. Административната ни сграда беше близо до мястото, където улицата преминава от Хай Холбърн само в Холбърн, и представляваше съвременно творение от стъкло и хром, което несъмнено дразни пуристите в архитектурата. Съседната сграда беше в ремонт и фасадата й беше декорирана със скеле. Отпред имаше пешеходна пътека, която разпределяше минувачите в две редици и аз я избягвах, когато можех. Пространството се отваряше пред нашата сграда и аз започнах да си проправям път през изсипващата се тълпа.

Повечето помещения бяха заети от малки фирми — адвокатски кантори, консултанти по маркетинг и една временна агенция. Изключение правеше последният етаж. На табелката на асансьора пишеше „Консултантска фирма НМИН“. Инициалите бяха прободени от стрелички по вестник, залепен за табелката една вечер. Шегувах се с Луси и шефа ми Брандън, че НМИН означава „Не можеш да изчезнеш напълно“.

Влязох в празна стая, където пазачът на име Джон, дебеловрат пришелец от Бруклин, седеше зад бюро с достатъчно огнестрелна мощ в чекмеджето да пробие няколко дупки в мен. Джон четеше учебник по крикет и се мръщеше. Лично аз отдавна се бях отказал от разгадаването на тази игра. Приближих се до вратата пред мен и сканирах картата си за самоличност. Вратата се отвори и влязох. Кабинетите на консултантската фирма бяха измамно оскъдно обзаведени. Стените и прозорците бяха от стоманобетон и бронирано стъкло, а компютърните мрежи — защитени с възможно най-непристъпните програми. Имаше кабинети и стаички за персонала от общо осем души. Миришеше като във всички офиси — на мастило, кафе, бели дъски и флумастери.

Съвещанието, което мислех, че ще започне в десет, очевидно беше в ход. Брандън седеше в конферентната зала с трима костюмари от Лангли и се мръщеше на екрана с презентация отпреди три дни.

По дяволите.

Влязох.

— Не беше ли от десет?

— Осем. Закъсня двайсет минути. — Брандън ми се усмихна пресилено.

— Извинявам се.

Двама от костюмарите бяха по-големи от мен и вече ме гледаха подозрително. Третият беше по-млад и вече беше изпълнил цяла страница със записки. Амбициозен тип.

— Ако Луси ражда, простено ти е — отвърна Брандън. Той беше от Южна Каролина и бе запазил бавния си говор през всичките години, прекарани в чужбина.

— Нямам бебе, нито кафе, но имам по-осъвременена презентация. Ще ми дадете ли пет минути?

Костюмарите кимнаха, станаха и се представиха. Стиснаха ръката ми и отидоха да напълнят отново чашите си с лошо, одобрено от американското правителство кафе, а аз отворих лаптопа си.

— Не обичам да закъсняваш, Сам — отбеляза Брандън, но не ядосано.

— И аз. Съжалявам.

— Дано да имаш добри новини за нас. Тези момчета са от бюджетния отдел и мислят, че може би си губят времето. Убеди ги, че не е така.

Нищо не съсредоточава човек по-добре от вероятността работата му да се провали.

Когато костюмарите се върнаха с лошото кафе, аз вече бях прескочил серия безинтересни и скучни диапозитиви и спрях на неясна снимка, която изпълни екрана за презентацията. Лицето на мъжа беше червендалесто, едро и с малки уши, а косата — черна и къдрава, сякаш току-що разрошена от вятър.