Джеф Абот - Адреналин

Няколко дни след стрелбата на стадиона аз седях в нюйоркския бар на „Кръглата маса“, елегантно заведение на име „Блукът“, пиех „Бойлан“ с аромат на джинджифил, любимата ми безалкохолна напитка, и чаках Мила. Барът се намираше на ъгъла на Брайънт Парк, недалеч от глъчката на Таймс Скуеър, и беше красив — идеален махагонов тезгях, хубави столове и всичко необходимо, с което да извисиш приготвянето на коктейли в изкуство. Един поглед дори рано следобед ми каза, че е забележителен. Всеки посетител в бара имаше своя история. Звуците на мек джаз изпълваха въздуха. На рояла свиреше афроамериканка с буйни изрусени коси и пръсти, достатъчно изящни, за да смаят Монк или Моцарт. „Блукът“ много ми харесваше, но бях нервен, докато чаках. Имах работа.

Поръчах „Гленфидич“ за Мила. Тя беше държана в офис под наем близо до пристанището. Беше я намерил салвадорски чистач. Хауъл я беше разпитвал. Счупената й ръка беше най-сериозното поражение, но белезите от изгаряния по петите й щяха да заздравяват дълго.

На високото столче до мен седна Огъст и посочи питието на Мила.

— Може ли да го изпия?

— Уискито е за приятелката ми Мила, но може, изпий го.

— Ако тя пие „Гленфидич“, тогава е и моя приятелка.

Реших да не споменавам, че куршумът на Мила го беше одраскал в Амстердам.

— Изпий уискито, но сега е единайсет сутринта — рекох. — Опитай безалкохолното с джинджифил. Идеално охладено е.

— Но уискито означава добри новини.

— Мислех, че уискито е за разсънване.

— За един е разсънване, за друг — добри новини. — Той взе чашата. — Полицията те идентифицира. Застрелването на Луси е заснето от охранителна камера. Знаят, че не си стрелял ти.

Да, не са ме безпокоили.

— Фирмата се погрижи за това. Бяха необходими много унижения и подмазване. Нюйоркската полиция е много чувствителна, ако някой ги превъзхожда в контролирането на оръжията им.

Отпих от безалкохолното.

— Значи сега Фирмата ме покровителства?

— Те… Ние… По дяволите, никой от нас не е глупак. Докато аз се задушавах под тежестта на нюйоркските ченгета, ти убиваше Хауъл.

— Фирмата не обърна внимание на това. Той беше най-голямото им неудобство след…

— След Луси. Може да се каже.

— Официално няма отпечатъци.

— Тогава не се е случило, както обичаше да казва Хауъл.

Огъст се изкашля и изпи голяма глътка.

— Фирмата ме упълномощи да ти предложа предишната работа.

— Защо теб?

— Мислят, че ще послушаш само приятел по чашка.

— Бих послушал само теб, Огъст. Ти си ми истински приятел. — Допрях зелената бутилка „Бойлан“ до чашата му. — Но трябва да намеря детето си. А Фирмата, с изключение на теб, много бързо реши, че съм предател. Това не е добър вот на доверие.

— Сам, разбери, че…

— Разбирам. Не ги искам. Те нямат доверие в мен.

Той отново отпи от уискито.

— Затова се нуждаех от питие. Оказваш ми лошо влияние. Мога само да се надявам, че ще си намериш доходна работа.

— Не ми пука за работата. Трябва да намеря сина си.

— Как? Едуард и Хауъл са мъртви, а и Луси няма да се събуди.

— Ще разчитам на подходящи хора в Европа. Ще го намеря.

— Фирмата няма да те пусне да се разхождаш свободно. — Огъст понижи глас. — Ще следят паспорта ти. Ще те наблюдават, когато може. Да не очакваш, фактът, че Хауъл е работил за тайна групировка, ги разтърси. Ще се преструват, че това не е толкова страшно, колкото е в действителност. Ще искат да знаят какво правиш и кого преследваш.

— Може да се опитат да разберат, стига да не ми пречат. Ти с тях ли ще бъдеш?

— Да. Искам да си получавам голямата пенсия. — Огъст ме погледна. — Но съм убеден, че пак ще се срещнем.

— Аз също.

Той стана и започна да търси портфейла си.

— Аз ще платя — рекох. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Да, но аз работя.

— Не, аз ще платя. Благодаря ти, Огъст.

— Ще намериш сина си, Сам. Сигурен съм.

— Да, знам. — Гледах го как излиза и се запитах дали някой го следи. Долових мириса на уискито, останало в чашата на Огъст, и си поръчах едно. Доближих чашата до устните си, когато на столчето до мен седна Мила.

— Здравей, Сам.

— Здравей, Мила.

Обещах ти да изпием по едно заедно, когато всичко свърши. — Раните й заздравяваха, но в очите й се четеше тъга, а не стоманения поглед, който бях свикнал да виждам. Направих знак на бармана и той й донесе „Гленфидич“, без да му казвам.

— Уискито не върви с болкоуспокояващи — отбелязах.