Джеф Абот - Адреналин

— Добрият господин. Току-що извърши професионално самоубийство — подметна Луси, когато той подкара колата.

— Съветът за кариерата ми звучи смешно от твоята уста — отвърна Огъст. — Как си, Луси?

— Трябваше да се омъжа за теб, а не за него.

— Бъди любезна. Огъст ще се окичи с лаврите за залавянето ти — рекох.

— Ти няма ли да се предадеш на Фирмата? — попита ме Луси.

— Не. Ще намеря детето ни. Благодаря ти още веднъж, Огъст.

Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— Винаги съм мислел, че е несигурно да ти се има доверие. Не ми е приятно да съм прав толкова често.

Усетих, че Луси заема отбранителна позиция:

— И ти предаваш Фирмата, като прекрачваш границите на задълженията си, за да помогнеш на Сам.

— Въображението ти е ограничено, Луси. Някои хора във Фирмата може напълно да одобрят действията ми, стига да те заловят.

Тя отвори и затвори уста.

— Искаш да кажеш, че имаме помощ? — попитах.

— Не. Ти имаш мен — отговори Огъст. Не знаех колко трудно ще ни бъде. Аз бях ранен, а Огъст беше прострелян в ръката. Не бяхме точно лоши негодници.

Луси сякаш се замисли върху тези думи.

— Къде е Хауъл? — попитах.

— Извикаха го в Лангли. Не знам какви технологии си открил, но всички са шашнати.

— Срещата е след час — каза Луси. — Предлагам да караш малко по-бързо, ако искаш да станеш герой.

— Трябва да има причина да се срещат на стадиона на „Янките“ — отбеляза Огъст.

— Демонстрация. Ако искаш да докажеш, че куршумът може безпогрешно да открие мишената сред хиляди хора, тълпата несъмнено е най-подходяща за това. Коя е мишената? — попитах.

— Може да е всеки от звездите играчи — отвърна Огъст. — И губернаторът ще хвърля първата топка, но ще трябва да се откаже.

Погледнах Луси и се замислих за снимките на децата, които бях видял в компютъра на Заид.

— Деца. Дете ли ще убиват на мача?

— Казах ти, че дори не знам дали ще има демонстрация. Това е между Едуард и купувача. Струва ми се страшно рисковано.

— Във връзка ли си с нюйоркската полиция? — обърнах се към Огъст.

— Да, но ако ги помоля за нещо, те ще искат да знаят кой е източникът ми. Освен това съм в отпуск.

— Те знаят ли?

— Мисля, че не.

— Кажи им, че информацията е анонимна. Обади им се. Разбери дали на стадиона ще водят групи деца.

Приятелят ми позвъни на познатия си.

— Хей, лейтенант Гарсия, обажда се Огъст Холдуайн от манхатънския офис на ЦРУ. — Кратко мълчание. — Да, добре съм, благодаря. Леко заобикалям официалните канали, но реших, че е най-добре да говоря с теб. Ще ходят ли групи деца днес на мача? Засякохме разговор, в който ставаше дума за взимане на прицел на дете. — Той се заслуша. — Не, не разполагам с повече информация. Може ли да ми дадеш някаква информация?

— Ако Едуард те види, да знаеш, че синът ни е мъртъв — обади се Луси.

— Не и ако първо не го хванем.

— На твое място не бих рискувала — каза тя, сякаш аз бях лошият родител.

Огъст затвори телефона.

— Ще има двайсет и седем групи деца — от сираци, които ще бъдат доведени от католическо сиропиталище в Куинс, до бойскаути и предучилищни групи. Ще засилят охраната около тях, но Гарсия трябва да знае повече.

— Не знаем повече.

— Това ще привлече вниманието на хората, Сам. — Огъст ме погледна. — Подозирам, че полицаите ще искат да говорят с мен веднага щом отида на стадиона. Не мога да те подкрепя, ако говоря с Гарсия. Ще искат оценка на риска…

— Добре. — Вдигнах ръка.

— Ченгетата не могат да спрат куршума, след като веднъж е изстрелян — каза Луси. — Никой и нищо не може да го спре.

— Ще намерим Едуард, преди да стреля — заявих.

— Рискуваш живота на нашето дете, за да спасиш непознати — обвини ме тя. — Трябваше да те убия в Амстердам, Сам. Поне синът ни щеше да е в безопасност. Ако грешиш…

Бях сгрешил за много неща. Сега не можеше да греша.

— Очаквам, че той ще бъде сам — каза Едуард по телефона. — Имаш ли негова проба в случай, че ни потрябва?

— Да. Взех предпазните мерки. Ще се видим скоро, Едуард. С нетърпение очаквам демонстрацията.

— Да, мисля, че целият свят ще бъде смаян.

Ню Йорк беше облян в ярка слънчева светлина. Небето блестеше в безупречно синьо. Едуард се чувстваше щастлив. Беше почти приключил с дългото и уморително вървене по много тъмен път. За негова изненада Ясмина му липсваше. Той я беше създал и оформил в човека, който му беше полезен най-много, и сега се запита дали не се беше отказал от нея твърде лесно. Е, скоро щеше да има достатъчно пари, за да привлече жена, която изискваше по-малко усилия, за да пречупи волята й.