Джеф Абот - Адреналин

— Докато ти разследваше престъпните организации, аз виждах цифрите, които пишеше. Престъпните групировки печелят страшно много пари. Милиарди. Двайсет процента от световната икономика идват от нелегална търговия. Лесни пари. Трябва само да имаш подходящите умения, контрабандисти, наемни убийци, хакери и организация. И после… — Луси ме погледна хладно. — Аз съм делови човек. Предложиха ми пари. Знаех, че мога да ги изпера през сметки на Фирмата и после да изчезнат. Поне си мислех, че мога да го направя. Нямаше да нараня никого, като им дам файловете.

— Разкажи ми за „Новем солес“.

— Имам свръзка. Той ми изпрати парите, но не съм го виждала. — Тя дояде сандвича си. — Не знам дори защо се наричат така, но в интернет намерих стара японска легенда за девет слънца. Някога били десет, но не можело да изгряват едновременно по едно и също време. Ако изгреели и десетте, горещината и силата им щели да изпепелят света. — Гласът й стана много тих.

— Императорът помолил Ди Джун, бащата на десетте слънца, да се появяват едно по едно, за да не пламне и изгори Земята, но слънцата отказали. Ди Джун изпратил стрелец на име И с вълшебен лък и стрела да уплаши слънцата и да ги накара да се подчинят. И обаче застрелял деветте слънца, за да остане само едно.

— Тя се усмихна. — Ако деветте слънца се върнат, ще унищожат всеки, който се опита да ги подчини. Не знам дали тази история има нещо общо с групировката, или защо използват латинско име, след като легендата е японска. Девет души, които ще преобразят света. Така мислят за себе си.

— Едуард един от тях ли е или е само лакей?

— Не знам.

— А какво е особеното на онези петдесет души?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Не. — Луси подпря брадичка на коленете си и ме погледна. — Когато ме помоли да се омъжа за теб, едва не отказах. Не защото не исках да се омъжа за теб. Исках, но чувствах, че ти няма да бъдеш достатъчен. Исках много от живота. Пари. Уважение. Да работя усилено десетина години и после да имам достатъчно, за да живея охолно, а не да се скъсвам от работа, да се ровя в ръководена от мъже бюрокрация и да излагам живота си на опасност заради някакви си идеали. — Тя протегна крака и за миг сякаш бяхме в Лондон, пиехме бира в нашия апартамент и разговаряхме за бъдещето си. — Знаех, че на теб не ти пука за това. Известно време мислех, че ще мога да живея без парите, но не можах.

— Защо промени решението си?

— Мислиш ли, че Фирмата ще те посрещне с отворени обятия? Въпреки че си им помогнал? Може да ти простят, но повече никога няма да ти се доверят. Ще смятат, че не можеш да изпълняваш заповеди. Заповедите прецакват всички.

— Защо ми го казваш? Работа ли ми предлагаш?

— Смятай го за спасителен пояс. Мисля, че Фирмата ще ни убие, щом приключи с нас.

— Няма.

— Е, не те официално, но вътре във Фирмата действат вражески групи.

Вгледах се изпитателно в нея. Възможно ли беше да съм грешал толкова дълго? Мисълта ме порази като удар.

— Не съм ти бил достатъчен. Да се омъжиш за мен не ти е било достатъчно.

— Да се омъжа за теб беше… правилното решение. Обичах те. Това беше акт на оптимизъм.

— Не вярвам, че си ме обичала.

Луси вдигна ръка и нави ръкава си. Видях три кръгли, жестоки изгаряния на горната част на ръката й.

— Това беше цената, която платих за телефонното обаждане, с което те изведох от офиса. Едуард реши, че съм ги предала, като съм те оставила жив. Мъртвата жертва е по-ценна от живата, която може да отрече и вероятно дори да докаже, че е била набедена.

— Но ти ме натопи.

— Да, но остана жив. Знаех, че има вероятност да те пуснат на свобода. По-добре затвор, отколкото гроб.

— Защо не ти бях достатъчен? Не бях ли добър съпруг?

— Мнението ми сигурно не те интересува.

Отворих уста да отговоря, но Луси вдигна ръка.

— Не ти пука за мен. Разбирам накъде биеш с този разговор. Искаш бебето. — Тя се усмихна и после отново стана сериозна. — Най-силният ми коз.

— Не говори за Даниъл по този начин.

— Знам. Той е човек. Девет месеца растеше в мен. — Луси избърса устните си. — Когато разбрахме, че съм бременна… Спомняш ли си?

Помислих си, че необходимостта да попита, е част от психозата й.

— Спомням си. — Това стана веднага след вечерята. Луси си беше направила тест, без да ми каже за подозренията си. Донесе ми теста с малкия потвърждаващ плюс и аз се развиках радостно, а тя се усмихваше смаяно.

— Реших, че повече няма да работя за „Новем солес“ и ще се махна от тях. Щях да прикрия следите си и никой нямаше да разбере, че съм продавала информация. Щях да родя бебето и да обичам Сам, и това щеше да бъде реалният ми живот. — Тя потърка устни и наведе глава. — Те обаче не ме пуснаха. При тях не подаваш оставка. Заплашиха, че ще те убият.