Джеф Абот - Адреналин

— Не, но имах теб.

Поклатих глава.

— Грешен отговор. Не си го направила, за да предпазиш мен.

— Да, но съществува досадният факт, че те изведох от сградата. Каквото и друго да съм направила, аз спасих живота ти, Сам.

Свих пръсти в юмрук и го сложих на коляното си.

— Бомбата в Амстердам. Полицията не може да разбере как е задействана, но имаше същата сканираща решетка като на пистолета и куршума. Избухнала е, когато се е приближил човекът с набелязаната ДНК.

Луси кимна.

— Офисът ни не е бил взривен заради Царя на парите. По-голямата заплаха е бил човекът, който ни е насочил към него — ученият, изследователят на нанотехнологии. Били сме взети на прицел, защото разследвахме връзката на изследователя с ДНК технологии и нанотехнологии. Когато Едуард е трябвало да затвори устата на учения в Будапеща, следващата мишена, която е можела да му помогне в използването на технологията, е била Ясмина. Ученият с нея ли работеше?

Луси кимна.

— Пистолетите, патроните и бомбата използват нанотехнология, за да нагодят оръжието към човешката ДНК, нали?

— Да.

— Царя на парите е дал пари на Едуард да взриви офиса ни в Лондон, за да унищожи материалите от разследването ми. След това Едуард е използвал парите, за да създаде групировката в Амстердам. Мислели са, че ще бъдат факири по контрабандата. Платил е на Пит и Ник да ръководят престъпна контрабандна операция, за да вземат оръжията от Заид и да ги пренесат в Съединените щати.

Тя избърса лицето си.

— Да. Куршумът със закодираната ДНК не пропуска целта. Снайперистите могат да стрелят в тълпата и да са сигурни, че безпогрешно ще улучат мишената.

— Кои са петдесетте души, взети на прицела? А децата?

— Не знам, честна дума. Нямам представа какво прави Едуард. Той се опита да ме убие. Забрави ли? Мога да ти помогна, Сам.

„Сделка с дявола, втора част“ — помислих си.

През облаците над Бруклин проникваше лунна светлина, досущ усмивка в нощта.

Времето беше малко. Крадецът трябваше да предположи, че в празния апартамент са скрити камери, които записват информация на твърд диск. Имаше само няколко минути, за да намери онова, което търсеше.

Отправи се към банята. На лавицата под огледалото имаше гребен, четка за коса и четка за зъби. Крадецът взе четката за коса и я огледа. Косата на Сам Капра беше гъста и светлокестенява. В четката се бяха заплели няколко косъма.

Той се надяваше, че някои имат живи фоликули. Пусна гребена и двете четки в найлонов плик. Работата беше свършена.

Измъкна се, слезе по стълбите, излезе навън и махна черната скиорска маска, която скриваше лицето му. Ключът за истинската разправа със Сам Капра леко шумолеше като шепот в найлоновия плик.

Обадих се на Хауъл след три часа:

— Какво откри?

— Снимките съответстват на серия прототипове на оръжия, разработвани за Фирмата.

За Фирмата? Боже мой.

— Разработвани за вас от Бахджат Заид.

Господ, природата или биологичните инциденти са ни дали страховитите мозъци и ето какво правим с тях. Измисляме по-добри начини да убиваме. Начини, които правят убийството лесно като поемане на дъх.

Тези оръжия можеха да променят историята. Да убият главен изпълнителен директор, президент, папа, добър или лош човек с пълната увереност, че куршумът ще намери мишената.

— Сам, знаеш ли коя е целта на човека, който притежава тези оръжия? — попита Хауъл. — Защо го прави?

— Убеден съм, че е за пари. Сигурно ще продаде оръжията на някого, който има цел. Той има ДНК на петдесет души. Едната ми свръзка, Пит, каза, че Едуард ще пренася контрабандно петдесет пакета. Петдесет означава нещо, но петдесетте човека не са известни.

— Би ли ги разпознал, ако ги видиш отново?

— Може би. Не знам. — Главата ми пулсираше.

Оръжията бяха билетът да си върна предишния живот.

Ако Фирмата ми простеше прегрешенията, тогава имах шанс да намеря сина си, без да се оглеждам до края на живота си.

— Ню Йорк — отвърнах. — Едуард ще пренесе оръжията в Ню Йорк. — Пит ми го беше казал.

— Защо? На кого?

— Не знам.

Последва мълчание.

— Виж какво, Сам. Ако ми скроиш още някой номер, сериозно ще съжаляваш.

— Имам по-големи проблеми от теб, Хауъл. Знам, че вършиш неблагодарна работа. Съжалявам, че ти създавам главоболия.

— Сам…

— Ще ти се обадя, когато разбера повече.

— Ти все още си агент на Фирмата.

— Не съм.

— Агент си и ти заповядвам да дойдеш тук.