Джак Кърли - Един от 100

— Законът на Скуил гласи: „Подмазвай се и яж фъшкии, ако се наложи.“ Образно казано, те изблъска от коня, за да го яхнат големите клечки, една от които е самият той. Този кон го отведе до поста началник на разследването.

Свих рамене:

— Голямо чудо, че са ме прецакали. В крайна сметка станах детектив. Не се оплаквам.

Свадата около масата за билярд се разгорещи. Единият играч постави топката, другият я блъсна с ръка. Хари забели очи, драсна клечката и я загледа как гори. На бледата й светлина лицето му изглеждаше като позлатено.

— Вярно е, че получи значка на детектив, обаче приятелят Терънс осъществи онова, към което се стремеше години наред — място на голямата маса. Ти му го осигури, Карс.

Намръщих се:

— Защо толкова се палиш? Какво ти влиза в работата?

Как може да си такъв наивник! Втренчил си се в едно дърво и не виждаш гората. Скуил обича да се представя като човек, който е постигнал всичко с много труд и умения. Но всеки път, като те види… — Той сви пръстите си и замахна, подражавайки на падащ самолет. — Картите падат, настъпва катастрофа.

— Нищо не му пречи се преструва, че не съществувам.

— Така и прави. От една година ти си само име в списъка за дежурствата. А СОППЛ съществуваше само на хартия. Но ако отрядът започне да действа…

Вече знаех накъде бие партньорът ми — като единствени членове на СОППЛ с него щяхме да ръководим издирването, да издаваме заповеди, да се срещаме с началството, а шефът на разследването щеше да мине на заден план.

— Искаш да кажеш, че ще се набиваме в очите на обществеността — промърморих.

Хари хвърли в пепелника догарящата клечка:

— По-скоро ще бъдем трън в очите на Терънс Скуил.

Междувременно играчите на билярд се бяха хванали гуша за гуша. По едно време единият се изтръгна от хватката на съперника си и стовари щеката върху главата му. Потърпевшият се строполи на земята, хвана се за болното място и застена. Барманът намръщено ги изгледа, после се обърна към Хари:

— Нали си ченге — няма ли да направиш нещо?

Партньорът ми притисна до челото си големия си юмрук, няколко пъти разпусна и сви пръсти.

— Това пък какво е? — облещи се онзи.

— Лампата, която сигнализира, че в момента не съм на работа.

Излязохме от бара сред лепкавия мрак, тръгнахме към колите си.

— Благодаря за лекцията по история, професор Нотилъс — казах.

— Мълчи и се учи, дърдорко.

По обратния път към острова карах бавно, бях свалил страничното стъкло — надявах се въздухът, просмукан с миризмата на солена вода, като прилив да пречисти съзнанието ми, ала мисълта за обезглавения труп упорито изплуваше на повърхността. Щом се качих в къщичката си, запалих свещи, седнах с кръстосани крака на канапето и започнах да правя дихателните упражнения, които научих от моя приятел Акини Табриси, специалист по бойните изкуства. Акини прави тези упражнения, преди да разбие с глава грамадна купчина ледени блокчета. На негово място след упражненията бих използвал тежък чук.

„Все едно си в парка… — казах си. — Мисли… представи си какво се е случило.“

С издишване прогоних яда си на Скуил и Бърлю, помъчих се да гледам през очите на убиеца, който се среща с жертвата си… може би на пътеката. Тъй като уличната лампа е наблизо, двамата се скриват в храстите… по тази точка Скуил май има право — дори сексът да не е мотив за престъплението, със сигурност е бил примамката. Престъпникът умъртвява жертвата с изстрел или със силен удар. Ако толкова държи на главата, би трябвало да я отстрани на място. Но необяснимо защо той поставя мъртвеца под светлината на лампата, коленичи, извършва ужасяващата „операция“ и изчезва.

Безброй пъти сцената премина пред очите ми като на филмова лента; в 2:45 мобилният ми телефон иззвъня. Помислих, че е Хари. Сигурен бях, че и той не спи, а се опитва да си представи как се е разиграла кървавата сцена — седи в ярко осветената си стая, слуша по стереоуредбата „джаз за размисъл“, може би едно от соловите изпълнения на Телониъс Монк, при които той сякаш прониква през микрофона и полита сам, понесен от бурния вятър на музиката.

Обаче чух треперещия глас на старица:

— Ало? Ало? Кой се обажда?

Изведнъж тя сякаш се подмлади и заговори като трийсетинагодишна жена… заговори с гласа на майка ми:

— Карсън? Аз съм, мама. Гладен ли си? Да ти приготвя ли обяд, момчето ми? Искаш ли сандвич? Ами курабийки? Какво ще кажеш за ГОЛЯМА ЧИНИЯ С ХРАЧКИ?

„Не! — помислих си. — Не може да бъде! Това е кошмар, събуди се!“