Стив Берри - Третата тайна

А сега Климент XV искаше от него да открие отец Тибор.

— Това е много обезпокоително — прошепна Мичънър, без да отмества поглед от светия отец.

Кардинал Нгови не каза нищо, въпреки че стоеше наблизо. Вместо това го хвана за ръката и го поведе към мраморните полици на стената, по-далеч от отворената врата. Африканецът беше сред малцината служители на Ватикана, на които Мичънър и Климент имаха пълно доверие.

— Какво правиш тук? — попита Мичънър.

— Повикаха ме.

— Мислех, че Климент е на официална вечеря с мексиканската делегация.

— Беше там, но изведнъж излезе. Преди половин час ми се обади и каза да дойда тук.

— Това му е третото посещение в архива за последните две седмици. И хората със сигурност са обърнали внимание на този факт.

Нгови кимна.

— За щастие в сейфа се съхраняват и много други документи. Никой не може да бъде сигурен кой от тях е привлякъл вниманието му.

— Безпокоя се, Морис. Той се държи странно.

Само в частен разговор си позволяваше да нарушава протокола и да използва малки имена.

— Съгласен съм. На всичките ми въпроси отвръща с шеги.

— А аз вече цял месец проучвам всички сведения за появата на Дева Мария. Изчетох куп показания на очевидци и „виждащи“. Нямах представа, че сме били обект на толкова много визити от небето. Но той иска да знае и най-малките подробности, включително всяка дума, произнесена от Мадоната. Не ми казва защо и продължава да се връща тук. — Мичънър мрачно поклати глава. — Няма да се учудя, ако Валендреа скоро научи за интереса му.

— Тази вечер двамата с Амбрози са извън Ватикана.

— Това е без значение, защото пак ще разбере. Понякога се питам дали всички служители на Ватикана не му докладват директно.

От дъното долетя щракането на затворен капак, последван от дрънченето на желязната врата. Миг по-късно в коридора се появи Климент.

— Отец Тибор трябва да бъде открит — обяви той.

— От регистратурата ми дадоха точния му адрес в Румъния — направи крачка напред Мичънър.

— Кога тръгваш?

— Утре вечер или вдругиден сутринта. Зависи от полетите.

— Искам за пътуването да знаем само ние тримата. Взел си си отпуск, ясно?

Мичънър кимна, после в очите му припламнаха искрите на любопитството.

— Но защо говорим толкова тихо?

— Нямах представа, че го правим — отвърна папата, а в гласа му се долови нотка от раздразнение. Никой не можеше да му задава такива въпроси.

— Колин, ти и Морис сте единствените хора, на които имам пълно доверие. Но моят скъп приятел кардиналът не може да пътува в чужбина, без да привлече вниманието. Той вече е твърде известен и важен за подобни секретни мисии. Следователно оставаш единствено ти.

— Защо продължаваш да ходиш там? — попита Мичънър, посочвайки вратата с решетката.

— Онези слова ме привличат.

— Негово светейшество Йоан Павел II разкри третата тайна на Фатима още в началото на новото хилядолетие — отбеляза Нгови. — Като преди това тя беше подложена на подробен анализ от специалната смесена комисия от духовници и учени. Аз самият бях член на тази комисия. Текстът беше фотографиран и разпространен из целия свят.

Климент не каза нищо.

— Може би нещата ще се изяснят, ако свикаме кардиналите — подхвърли Нгови.

— От тях най-много се страхувам — поклати глава папата.

— А какво очакваш да научиш от този старец в Румъния? — намеси се Мичънър.

— Той ми изпрати нещо, което се нуждае от внимание.

— Не си спомням такова нещо.

— Дойде с дипломатическата поща. Писмо от нашия нунций в Букурещ. Изпращачът му казал само, че е превел на папа Йоан посланието на Дева Мария.

— Кога? — попита Мичънър.

— Преди три месеца.

Горе-долу по това време Климент беше започнал да посещава архива, отбеляза мислено Мичънър.

— Но аз не искам да замесвам и нунция, затова държа да отидеш в Румъния и да откриеш отец Тибор. Твоето мнение е важно за мен.

— Но, свети отче…

Климент вдигна ръка.

— Не възнамерявам да отговарям на повече въпроси — обяви с необичайно гневен тон той.

— Добре — отстъпи Мичънър. — Бъди сигурен, че ще открия отец Тибор.

Климент погледна към решетката в дъното и въздъхна:

— Моите предшественици дълбоко са грешали.

— В какъв смисъл, Якоб? — внимателно попита Нгови.

Климент се обърна — в очите му имаше мъка и отчуждение.

— Във всякакъв, Морис — отвърна той.

21:45 ч.

Валендреа се наслаждаваше на вечерта. Преди повече от два часа двамата с отец Амбрози се качиха в служебната кола и се насочиха към „Ла Марчело“ — едно от любимите му ресторантчета, където приготвяха фантастично телешко сърце с аспержи, без съмнение най-доброто в Рим. А специфичната тосканска супа ribollita, приготвена от стар фасул, зеленчуци и хляб, му напомняше за детството. Да не говорим за десерта от лимонов мус със сок от мандарини, който запленяваше всеки гост и го караше да се върне отново. Вече трета година кардиналът вечеряше тук, на специално запазена маса в дъното на помещението. Собственикът познаваше както вкуса му по отношение на вината, така и изискванията му за абсолютно уединение.