Стив Берри - Третата тайна

С изключение на Йоан Павел II.

През 1981 г., когато изстреляните от наемен убиец куршуми без малко не отнемат живота му, папата стига до заключението, че тяхната траектория е била променена от ръката на божията майка. Деветнайсет години по-късно, в знак на благодарност към Мадоната, той заповядва третата тайна да бъде разкрита. За да се избегнат ненужните дебати, оригиналният текст от Фатима е придружен от дисертация с обем от 40 страници, която тълкува сложните метафори на Дева Мария. Публикуват се и снимки на ръкописа на сестра Лусия. Пресата е силно заинтригувана, но сензацията постепенно затихва. Спекулациите също се прекратяват. Вече почти никой не говори на тази тема.

Единствено Климент XV продължи да се интересува и да се тревожи.

Мичънър отвори вратата на архива и мина покрай нощния префект, който сухо кимна. Огромната пещера на читалнята беше полутъмна. Само в дъното й блещукаше жълтеникава светлина, която смътно очертаваше металната решетка. Беше широко отворена.

До вратата стоеше кардинал Морис Нгови, скръстил ръце на гърдите си. Беше слаб и изпит, лицето му свидетелстваше за изпълнен с болки и трудности живот. Рядката му коса беше сивкава, а очилата с телени рамки придаваха на изражението му някаква особена напрегнатост. Макар и само на шейсет и две, той бе заемал поста архиепископ на Найроби и това го правеше най-старши между африканските кардинали. Не беше епископ титуляр, удостоен с честта да ръководи своя отделна епархия, а активно работещ прелат, който успешно управляваше най-голямата католическа общност на юг от Сахара.

Всичко това се промени в момента, в който Климент XV го изтегли в Рим и му възложи управлението на Конгрегацията за католическо образование. Нгови се отдаде изцяло на новата работа, засягаща всички аспекти на католическото образование. Срещаше се с епископи и свещеници, правеше всичко възможно за обезпечаването на католическите училища, колежи и университети и за стриктното им придържане към изискванията на светата църква. В продължение на десетилетия постът му предизвикваше противоречия и откровена ненавист сред всички католици извън Италия. Но реформаторският дух на Втория ватикански събор постепенно смекчи тази ненавист главно благодарение на хората като Морис Нгови, които успяваха да намалят напрежението, без да отстъпват от догмата.

Основна причина за избора на Климент беше изключителната етичност и уравновесеното поведение на Нгови. След нея идваше желанието му повече хора да се запознаят с този великолепен кардинал. Преди около шест месеца папата го беше удостоил с още една титла: camerlengo, кардинал-шамбелан. Тя му даваше правото да ръководи Светия престол след смъртта на светия отец — през онези две седмици преди свикването на конклава за избор на нов папа. Това беше временна и в много отношения церемониална длъжност, предлагаща обаче и достатъчно възможности за ключова роля в следващия конклав.

Мичънър и Климент нееднократно бяха обсъждали кандидатурите за нов папа. Ако искаха да вземат под внимание уроците на историята, идеалният кандидат трябваше да бъде консенсусна фигура, да владее езици и да има свещенически опит — за предпочитане като архиепископ в държава, която не е световна сила. След три плодотворни години в Рим Морис Нгови притежаваше и трите качества, а католическата общност на Третия свят започна да задава въпроса: „Не е ли време за папа с друг цвят на кожата?“

Мичънър приближаваше към входа. Климент XV беше на няколко крачки от него, изправен пред стар сейф, който със сигурност е бил свидетел на Наполеоновите победи. Двойната вратичка зееше отворена, разкривайки редицата от бронзови рафтове и чекмеджета във вътрешността му. Папата беше издърпал едно от чекмеджетата, в което се виждаше част от дървена кутия. В треперещите му ръце белееше лист хартия. Мичънър знаеше, че оригиналният ръкопис на сестра Лусия от Фатима продължава да лежи в кутията, но знаеше и за съществуването на още един лист там — италиански превод на автентичното португалско послание, написано още през 1959 г., когато папа Йоан XXIII бе прочел тайната за пръв път. Той беше дело на млад свещеник, на име Андрей Тибор, който по онова време бил привлечен на работа в секретариата на Ватикана.

Мичънър беше чел информацията в архивите, която се отнасяше за начина, по който отец Тибор беше връчил превода си лично на Йоан XXIII. След като го прочел, папата заповядал да го запечатат в дървената кутия заедно с ръкописа на сестра Лусия.