Мэтью Кляйн - Лов на балами

Ето какво става.

Нейпиър влиза в ресторанта, може би с намерението да се срещне с поредните млади предприемачи, а може би просто да закуси на спокойствие. Няма значение — когато види Джес да седи сама в предния салон и да поглежда часовника си, всичките му планове отиват по дяволите.

Бавно отива до масата й.

— Здравейте — поздравява я. — Джесика Смит, нали?

Тя вдига очи.

— Да.

За миг погледът й не изразява нищо. Познава го отнякъде, но откъде по-точно? После изведнъж се сеща и на лицето й се появява огромна лъчезарна усмивка, достатъчна да разтопи сърцето на всеки мъж.

— Да — повтаря тя. — Господин Нейпиър.

— Моля-моля — казва той. — Господин Нейпиър беше баща ми. Аз съм Ед.

— Ед.

— Идвате или си тръгвате?

— Имах среща — отговаря тя и отново си поглежда часовника. — Само че ми вързаха тенекия. Ама и вие инвеститорите сте едни… Себелюбиви типове.

— Кажете ми името му и ще уредя да го убият.

— Това ще ме направи ли съучастничка?

— Не е престъпление, ако не ви пипнат. — Той сяда срещу нея. — Мога ли да седна при вас? — пита със закъснение.

— Разбира се.

— Поръчали ли сте нещо?

— Не.

— Аз черпя. — Той махва на сервитьорката. Поръчва си обичайното — две рохки яйца, три малки палачинки, бекон. Джес се спира на същото.

Когато сервитьорката се отдалечава, Нейпиър се навежда през масата, сякаш има да сподели нещо с Джес.

— Проверих за „Пития“ в енциклопедията.

— Моля?

— За „Пития“. Нали така се казва компанията ви. Направих справка. Била е пророчица в Делфи. В Древна Гърция.

— И какво?

— И все още не мога да схвана — казва той.

— Какво да схванете?

— Какво означава името.

— Гърците са вярвали, че тя може да вижда бъдещето — обяснява Джес. — Хора са изминавали стотици километри, за да чуят думите й.

— Разбирам — казва Нейпиър, макар да не разбира нищо. Замисля се. — И какво, значи с това се занимава компанията ви? Вижда бъдещето, така ли?

Джес се усмихва.

— Занимаваме се с… — Млъква насред изречението и поклаща глава. — Франклин ще ме убие, ако разбере, че сме разговаряли.

— Франклин?

— Съдружникът ми.

На Нейпиър му е нужно известно време, за да се сети за мен.

— А, онзи възрастният.

— Смята, че не бива да разказваме на никого с какво се занимаваме.

Нейпиър кима.

— Мнозина са като него. Потайни. Сякаш тутакси ще хукна към тайната си лаборатория, за да възпроизведа онова, върху което са се трудили години. Сякаш мога да го направя.

— Франклин е много подозрителен.

Подозирам, че точно това е моментът, когато Нейпиър пита:

— А вие с Франклин… — И прави неясен жест с ръце.

— Дали сме заедно ли? О, не. Просто сме делови партньори.

На лицето на Нейпиър се изписва облекчение. Може би се навежда над масата с вълча грация.

— Не бих казал, че съм разочарован да го чуя.

— Какво ще правите след закуска? — пита го Джес.

Нейпиър свива рамене. Нима е възможно? Да не би да го сваля?

— Елате в офиса ни — продължава тя. — Ще ви покажа с какво се занимаваме.

И Ед Нейпиър бърза да се съгласи, макар че, разбира се, изборът изобщо не е негов.

И ето че той тръгва след нея в червения си като череша мерцедес към Менло Парк. Профучават през Уилоу и продължават покрай извивката на залива до Дъмбартън Бридж. Спират на паркинга на „Пития“ и слизат от колите. Наблюдавам ги през щорите от кабинета си. Часът е едва десет, но вече е двайсет и шест градуса и асфалтът започва да се размеква. Нейпиър присвива очи от ярката светлина.

Джес посочва входа.

Чувам ги във вестибюла до кабинета ми. Джес дрънчи с ключовете си. Накрая вратата се отваря.

-.. тъкмо се нанесохме — чувам края на изречението й. — Преди седмица.

— А преди къде бяхте? — пита Нейпиър.

— О, преди беше очарователно. Работехме си вкъщи.

— Истински предприемачи. Възхищавам ви се.

— Да видим кой е тук. Франклин? Питър? — вика Джес.

Това е знак за мен. Тръгвам към приемната. Завивам зад ъгъла и се заковавам на място, правя се на изненадан, че виждам Нейпиър.

— Джес, какво…

— Спокойно, Франклин. Случайно срещнах господин Нейпиър в „При Бъкс“.

— Здрасти, Франклин — малко по-гръмко и по-приятелски от естественото казва Нейпиър. — Радвам се да те видя!

— Аз също — отвръщам, макар тонът ми да намеква за нещо друго. — Джес, мисля, че се разбрахме…

— Че не бива да говорим за „Пития“. Така е. Но на Ед може да му се има доверие. Предложи ни помощта си.