Мэтью Кляйн - Лов на балами

— Тоби, идеята не е добра — казвам с половин уста.

Но и двамата прекрасно знаем, че този аргумент е като борбата, която гледаме по телевизията — без грам истина, — и че Тоби е спечелил мача преди още да е стъпил на ринга, точно като мускулестия блондин на екрана.

Четвъртък сутрин е и шофирам на двайсетина метра зад Ед Нейпиър.

Следя го вече цяла седмица, така че вече сме стари познайници. Сякаш съм му любовник — знам точно разписанието му и малките му прегрешения. Всяка сутрин става в шест, излиза през северната порта на имението си в Удсайд и бъбри около минута с мъжа от охраната, който прилича на бивш футболен защитник. После пробягва пет километра по Скайлайн Булевард, облечен в сив анцуг. Връща се в шест и половина и изчезва в имението, вероятно за да вземе душ. В осем се появява в червения си мерцедес SL със свален гюрук и отива да закуси в „При Бък“. В три от четирите дни, в които съм го следил, е имал срещи, докато се храни.

През голямата витрина на ресторанта виждам следното — двама млади мъже са седнали срещу него; прекалено са нервни, за да докоснат палачинките си, докато му представят разни PowerPoint презентации на лаптопа си. Нейпиър дъвче съсредоточено, докато младоците натискат шпацията. Всеки път се вглеждат напрегнато в Нейпиър, мъчат се да разчетат реакцията му — да продължат ли към следващия екран? Или да продължат да говорят върху този? Да прескочат на следващия раздел? По-бързо? Или по-бавно?

Ако ви се отвори възможност да представите нещо на Ед Нейпиър, послушайте съвета ми — давайте по-бързо.

Нейпиър е като свадлив тийнейджър и не е в състояние да контролира изражението си. Обикновено физиономията му е отегчена. И докато младежите говорят за фирмата си и обясняват как несъмнено ще станат следващите Майкрософт, клепачите на Нейпиър се отпускат. Дъвченето става по-бавно. Тялото му се отпуска.

Предприемачите не забелязват това, а продължават да приказват за интернет, IP адреси, капитализиране на виртуални активи или виртуализиране на капитали, за портали и шлюзове, докато накрая не се появява сметката, Нейпиър я прибира и се сбогува.

След това отива в офиса си — ниска постройка край яхтклуба на Редуд Сити. Паркира в подземния гараж и изчезва от погледа ми за следващите три часа, които най-вероятно прекарва на спикърфона и гласът му ехти из офиса и подлудява секретарката и рецепционистката.

Точно в дванайсет отново измъква мерцедеса си от гаража и отива да обядва. Най-често посещавано заведение — „При Зибибо“ в Пало Алто. Обичайна продължителност на мероприятието — два часа. Обичайна напитка — бутилка сансер.

По време на обяда се провеждат още срещи. Повечето като че ли са с раболепни репортери, които грижливо си водят записки на всичко казано, а някои носят и фотоапарати и камери. Същевременно обаче ставам свидетел и на среща с привлекателна млада червенокоска, която едва ли е стъпвала във факултета по журналистика. Съмнявам се, че госпожа Лорън Нейпиър ще научи за този обяд.

След това работният ден на Ед обикновено приключва. Той се прибира в дома си в Удсайд и изчезва от полезрението ми, или се отбива в Менло Клъб, за да поиграе голф, преди да пийне на верандата.

Едва ли може да се нарече тежък живот. И не кой знае колко претрупан с работа. Но пък се съмнявам, че и аз бих работил много по-усилено, ако имах няколко милиарда в сметките си. Ако изобщо ми хрумне да работя.

Осем сутринта е и следвам Нейпиър, който изкарва мерцедеса от имението си. Завива наляво и съм убеден, че отива да закусва в „При Бък“. Набирам номера на Джес. Тя вече се е настанила в ресторанта и очаква пристигането му.

Вдига още на първото позвъняване.

— Да?

— Идва. Ще е при теб след пет минути.

— Готова съм.

— Успех.

— Ще се видим след час — казва тя и затваря.

Карам на три коли зад Нейпиър чак до паркинга на ресторанта. Когато го виждам да слиза от колата си и да се насочва към входа, продължавам към офисите на „Пития“. Знам съвсем точно какво предстои да се случи с Ед Нейпиър. Всичко е режисирано и планирано. Това е заварката. Това е моментът, когато Ед Нейпиър си въобразява, че командва положението, че взима всички решения, че контролира изцяло живота си. Измамникът обаче знае нещо различно — че решенията всъщност никога не са твои собствени, че когато избираш пътя си, всъщност влизаш в капан, заложен специално за теб. При това влизаш с радост. Направо се хвърляш в него.