Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Собственикът на ръката се оказа някой си Гюстав Льопу — престъпник с многобройни присъди за сексуални престъпления, групови изнасилвания, нападение със смъртоносно оръжие, кражба с взлом и две недоказани убийства. Излизаше, че в крайна сметка Райдър му беше казала истината. Но какво бе търсил Льопу в апартамента й? Дали не е било обикновен обир? Не, едва ли. Работата беше по-сериозна. Най-вероятно някой го бе наел да ликвидира Райдър или да открадне нещо от нея. А може би и двете. Симон изпита желание сам да се ритне отзад заради лекомислието, с което бе пренебрегнал показанията й.

Възникнаха и други въпроси. Кой бе заличил следите от смъртта на Льопу, кой го бе изнесъл от апартамента, нарязал го бе на части и бе направил несполучлив опит да се отърве от трупа? Каква бе връзката със Зарди, лаборанта на Райдър? Същите хора ли го бяха убили? Къде бе мястото на Бен Хоуп в тази картинка? Той ли бе англичанинът, който според Райдър бе в смъртна опасност? В случай че инцидентът на прелеза бе целял ликвидирането на Хоуп, при случайната им среща същата вечер той бе изглеждал прекалено спокоен за човек, който току-що се е разминал със смъртта. Къде бяха Хоуп и Райдър в момента? Каква бе ролята на англичанина — на хищника или на жертвата? Загадката беше пълна.

Симон и Риго пиеха кафе в претъпкания с папки кабинет и чакаха факс от Англия. Машината звънна и изплю дълъг лист хартия. Симон скочи да го откъсне и заби очи в текста.

— Бенедикт Хоуп, трийсет и осем годишен — започна да чете той. — Завършил университет в Оксфорд. Родителите му са покойници. Няма криминално досие, няма дори глоба за забранено паркиране. Чист, та чак скърца, мръсникът!

Подаде листа на колегата си и отпи голяма глътка кафе. В същия момент факсът звънна и започна да подава втората страница на съобщението. Той се наведе над него и започна да чете. Най-отгоре се появи логото на Британското министерство на отбраната и предупреждението СТРОГО СЕКРЕТНО, изписано с едри букви. Следваше дълъг текст. Симон тихо подсвирна.

— Какво е това? — вдигна глава Риго.

— Военното досие на Хоуп.

Риго пое листа от ръцете на Симон, очите му затичаха по редовете.

— Мамка му! — стреснато промърмори той. — Това е сериозна работа!

— Няма съмнение, че именно той е тайнственият стрелец! — изръмжа Симон.

— Но защо, какво прави тук?

— Не знам — въздъхна инспекторът. — Но ти обещавам, че ще го заключа и ще открия всичко. — Ръката му се протегна към телефона. — Незабавно ще го обявя за общонационално издирване.

Риго поклати глава и почука с пръст разпечатката от факса.

— За да пипнеш тоя мръсник, ще ти трябва половината личен състав на френската полиция — мрачно поклати глава той.

Пътуването по магистралата на юг беше продължително и горещо. При Невер имаше къса отсечка от старо шосе, което водеше до Клермон-Феран. Веднага след чертите на града отново излязоха на магистрала 75 и поеха в посока Льо Пюи. Крайната цел на пътуването им беше областта Лангедок, която все още оставаше далеч на юг. Бен се надяваше да попадне на следите на Клаус Райнфелд именно там, за да постигне някакъв напредък в издирването си.

Тъй като разполагаше само с информацията от наполовина прочетения дневник на Фулканели той все още нямаше ясна представа какво точно търси. Не му оставаше нищо друго, освен да следва неясните указания с надеждата, че в хода на този процес ще попадне на нещо по-съществено.

Робърта спеше до него, главата й леко се полюшваше. Спеше от около час — горе-долу от момента, в който той се увери, че ги следят. Синьото беемве, което се беше появило в огледалото за обратно виждане, караше след тях още от околностите на Париж.

Забеляза го за пръв път на една бензиностанция, докато пежото чакаше на малката опашка за зареждане. В него пътуваха четирима мъже, които определено бяха изнервени от стремежа си да не ги изпуснат.

Когато се върнаха на пътя, Бен предприе няколко проверяващи маневри. При всяко изпреварване беемвето правеше същото, запазвайки дистанцията помежду им. Когато намаляваше скоростта до степен, дразнеща останалите участници в движението, шофьорът на синята кола вдигаше крак от газта, без да обръща внимание на гневните клаксони. По същия начин постъпваше и когато Бен предприемаше серия от бързи задминавания. Не, съмнение нямаше.

— Защо караш толкова нервно? — сънливо попита Робърта.

— Предполагам, защото самият аз съм нервен — отвърна той, замълча за момент и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, но си имаме опашка. — Тя рязко се обърна, сънливостта й бързо се стопи. — Синьото беемве — уточни той.