Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Мъртва е — каза той почти без дъх, когато Били се появи на вратата зад него, закривайки светлината.

Обходи стената и намери ключа за осветлението. Пръстите му се покриха с кръв. Той ги избърса в панталоните си и огледа стаята.

Наоми лежеше встрани със затворени очи, кръвта под нея бе образувала голяма локва. Беше по бельо, цялото й тяло беше в рани от изгаряне, както беше и с Дейн. Той видя отворената рана в корема, около която имаше съсирена кръв, и простена. Някакъв мъж лежеше под перваза на прозореца в свое езеро от кръв.

— Трябват ни две линейки — извика Маркъс.

Падна на колене до Наоми и провери пулса, притискайки пръсти до студената й кожа. Беше съвсем слаб, но се усещаше като тиктакащ часовник, скрит дълбоко под кожата.

Били приклекна до мъжа и сложи пръсти на врата му.

— Жив ли е? — попита Маркъс и притисна краищата на раната на Наоми. Между пръстите му бликна свежа кръв. Ръбовете й му заприличаха на устни, засмукали дланта му.

Загледан в тялото на Джоузи, Били продължи да държи пръст върху врата на мъжа.

— Идват.

В далечината завиха сирени.

— Идват — повтори Били.

— Не достатъчно бързо — отвърна Маркъс и избърса потта от челото си.

— По дяволите! — прошепна Били и заопипва врата на мъжа с две ръце.

— Какво?

— Вече не усещам пулс.

— Ела, поеми тук — каза Маркъс. Изчака ръцете на Били да заемат мястото на неговите върху корема на Наоми и се стрелна по пода, както беше на колене. Наведе ухо над устните на мъжа и се заслуша, загледан в гърдите му с надежда да долови някакво движение. Нищо.

— Къде са парамедиците, Кейт? — извика към вратата той, сплете пръсти и започна да помпа гърдите на мъжа.

— Тук са. Чувам ги вече.

Маркъс продължи да натиска ритмично гърдите на мъжа, чиято глава се кандилкаше по пода. Разтвори устата му, издиша силно и напълни дробовете му с въздух. Наболата му брада и мустаци на непознатия одраскаха устните му, но той не се отказа, не спираше да помпа, проверявайки периодично за пулс. Всеки път, когато притиснеше с ръце гърдите, езерото от кръв около мъжа се увеличаваше. Но той знаеше, че трябва да продължи. Без кръв и кислород човекът щеше да умре. Кръвта трябваше да продължи да тече. И Маркъс не спря дори когато чу ребрата под ръцете му да пукат, а потта заслепи очите му. Вдигна поглед като насън и видя една жена в зелено облекло да коленичи до него. Имаше топла кафява кожа и дълга черна коса, прибрана назад. Погледна го мило и каза:

— Починете си, сър. Аз ще поема оттук.

Маркъс се примъкна към стената и дишайки тежко, впери поглед в жената, която натискаше с цялата си сила гърдите на мъжа. Друг парамедик нагласи фуния в устата му, за да може да му подаде въздух. Маркъс избърса устни с опакото на ръката си и огледа стаята, пое в себе си миризмата на изгоряло месо, кръвта и издигащия се от мъртвото тяло дим. Раните на Джоузи бяха по-лоши, отколкото си представяше. Беше обгоряла не само по лицето и врата, но и по цялото тяло. Огънят бе изгорил дрехите, някои от тях се бяха стопили в кожата и бяха покрили костите с черна коричка.

Били го наблюдаваше, чакаше го да заговори.

— Някой попита ли ме нещо? — стресна се Маркъс. Очите му отразиха идващата отвън бяла светлина.

— Какви са пораженията? — попита отново парамедичката, докато продължаваше с масажа на мъжа.

— И двете жертви имат порезни рани от нож — каза Били, докато наблюдаваше тежко дишащия Маркъс. — Мъжът е промушен в лявата част на гърба, жената има рана в централната част на корема. Третата…

Нямаше нужда да продължава. Всички в стаята надушваха смъртта, усещаха я с всяко свое вдишване.

— Съжалявам — каза жената със зеления костюм. — Изгубихме го.

Очите на Маркъс потърсиха нейните. Тя кимна, за да потвърди думите си, и той сведе поглед към капещата от треперещите му ръце кръв. Не беше направил достатъчно.

— Направихте всичко по силите си — каза тя, сякаш прочела мислите му.

Маркъс въздъхна и кимна с глава.

— А Наоми? Жената?

— Не е достатъчно стабилна — каза мъжът в зелен костюм, докато полагаше носилката до нея.

Маркъс кимна и се опита да се изправи, но краката му не го държаха. От ръба на панталоните му капеше кръв. Беше толкова изморен, че можеше да заспи тук, в ъгъла на стаята, заобиколен от кръв и смърт, но впрегна последните си сили, надигна се и тръгна към вратата.

— Добра работа, Били — каза и потупа колегата си по гърба, докато излизаше, оставяйки кървави отпечатъци по предпазната му жилетка.