Клайв Касслер - Преследването

Бел си беше създал много врагове през годините като агент на Ван Дорн. Няколко мъже, които беше заловил, изправил на съд и пратил в затвора, се бяха заклели да му отмъстят. Трима се бяха опитали и двама бяха загинали.

Ако някой го очакваше вътре, нямаше да е с оръжие, прецени той. Изстрелите щяха да отекнат из хотела и да доведат на бегом десетина души от персонала. За да се измъкне престъпник от деветия етаж, трябваше или да изчака асансьора, или да побегне по стълбището надолу, а нито едно от двете не беше добър избор за успешно бягство.

Бел си даваше сметка, че може би преувеличава заплахата, която най-вероятно не съществуваше. Но не беше доживял толкова дълго, без да проявява подозрителност. Ако го очакваха вътре, щяха да свършат мръсната си работа с нож.

Смъкна шапката си и я пусна. Преди да падне на килима, стисна в ръката си малкия деринджър, двуцевен 41-калибров пистолет, който можеше да нанесе изумително тежко поражение в близък обхват.

Бел размърда ключа в ключалката уж че завърта резето. Отвори вратата и се задържа, като огледа фоайето на апартамента и дневната зад него, преди да влезе. Миризмата на цигарен дим го удари в ноздрите, потвърждавайки подозренията му. Много рядко запалваше пура, и то само след обилна вечеря. С малкия пистолет в дланта пристъпи в апартамента. Смъртта бе третият, който чакаше вътре.

На едно от канапетата седеше мъж и четеше вестник. При появата на Бел остави вестника настрана и показа лице, грозно като грях. Черната коса беше мазна и зализана назад. Лицето, все едно че беше стъпкано от муле, а тялото му бе като на глиган, спечелил награда на щатска ловна експозиция. Погледът в очите му беше странно мек и дружелюбен — прикритие, заблудило много от жертвите му. Бел не се подлъга. Веднага разбра, че мъжът има силата да скочи като тигър.

— Как влязохте? — попита го чистосърдечно детективът.

Непознатият вдигна ключ. Гласът му прокънтя като каменотрошачка:

— Шперц. Никога не излизам от къщи без него.

— Името ви?

— Все едно е дали ще знаеш името ми. Няма да имаш шанс да го използваш. Но щом попита — Ред Кели.

Фотографската памет на Бел зацепи и споменът за един доклад, който бе прочел веднъж, се върна в ума му.

— О, да. Скандално известният Ред Кели, боксьор, съдържател на бар в Барбари Коуст и убиец. Би се добре срещу световния шампион Джеймс Дж. Корбът. Проучих веднъж един доклад за теб, в случай че прехвърлиш границата на Калифорния. Сбърка. Имаш покровителството на корумпирани политици, което те пази от екстрадиране за престъпления в други щати, но това няма да ти помогне в Колорадо. Тук си субект за арест.

— И кой ще ме арестува? — запита Кели, оголил два реда златни зъби. — Ти ли?

Бел стоеше отпуснат, в очакване Кели да се задвижи.

— Няма да си първият.

— Знам всичко за теб, миличък — изсумтя презрително боксьорът. — Ще кървиш като другите мърлячи, дето съм вкарал в гроба.

— Колко детективи и ченгета?

Кели се ухили гадно.

— Трима, доколкото помня. След време бройката почва да се губи.

— Дните ти за убийства свършиха, Кели — каза Бел спокойно.

— Това ще е денят, миличък. Ако мислиш, че ще ме уплашиш с това детско пушкало в ръката, забрави.

— Не мислиш ли, че мога да те убия с него?

— Няма да имаш шанса.

Това беше. Бел го засече моментално. Внезапното изместване на погледа. Изви се присвит, прицели се мигновено и стреля в челото на мъжа, промъкващ се към него иззад завесата, където се беше скрил. Изстрелът отекна през отворената врата и изкънтя в преддверието на хотела.

Кели погледна тялото на съдружника си с интереса на кон, настъпил прерийно псе. След това се усмихна на детектива.

— Репутацията ти е заслужена. Сигурно имаш очи на тила си.

— Дошъл си да ме убиеш — каза невъзмутимо Бел. — Защо?

— Работа, нищо повече.

— Кой ти плати?

— Няма нужда да го знаеш. — Кали остави вестника настрана и бавно се изправи.

— Не посягай за пистолета на колана зад гърба ти — предупреди Бел. Малкият деринджър не трепваше в ръката му.

Златните зъби на Кели лъснаха отново.

— Не ми трябва патлак.

Скочи напред и силните му крака го изстреляха като оръдеен снаряд.

Това, което спаси Бел в двете последващи секунди, беше разстоянието от два метра и половина, което го делеше от убиеца. Малко по-близо и Кели щеше да се срути върху него като лавина. Сега го удари като таран, Бел изхвърча настрани върху един от столовете и падна на зеления килим, но не преди да успее да дръпне спусъка на пистолета си и куршумът да се забие в дясното рамо на Кели.