Издърпа торбите настрана и затвори вратата на сейфа, която се люшна и се затръшна леко като врата на бюфет. После превъртя колелото и нагласи таймера на девет часа следващата сутрин.
Без да бърза, все едно че се разхождаше в парк, мина зад тезгяха и безжалостно простреля в тила хората, налягали на пода. Заглушените изстрели последваха толкова бързо, че никой не успя да разбере какво става и да извика. После вдигна щорите на прозорците, за да могат хората, които минаваха по тротоара, да видят, че е заключено и да предположат, че банката е затворена. Труповете оставаха скрити зад тезгяха.
Ръскин изчака, докато тротоарът се разчисти от пешеходци и возила, след което безгрижно излезе от сградата, заключи вратата и с небрежна походка се отдалечи от банката, като полюшваше бастунчето си в едната си ръка, а с другата носеше двете черни торби, преметнати през рамо. В четири часа вече се беше върнал в хотел „Пиъри“. Взе си баня и слезе в ресторанта, където си угоди с голямо плато пушена сьомга със сметана с копър и хайвер, придружено от бутилка френско бургундско „Кло дьо ла Рош“ от 1899 г. След това почете около час във фоайето, преди да си легне и да заспи безметежно.
* * *
Късно сутринта Ръскин взе такси до „Солт Лейк Банк & Тръст“. Около входната врата се беше струпала тълпа, а от банката потегляше линейка. Проби си път през тълпата, видя някакъв мъж, облечен като детектив и се обърна към него.
— Какво се е случило тук? — попита вежливо.
— Банката е ограбена, а шестима човека са убити.
— Ограбена, казвате? Убити? Това е ужасно. Депозирах половин милион долара в брой тук вчера, от моята банка в Ню Йорк.
Детективът го погледна с изненада.
— Половин милион долара, казвате? В брой?
— Да. Ето я разписката. — Ръскин размаха разписката пред лицето на детектива.
Детективът я огледа за няколко секунди и рече:
— Вие ли сте Илая Ръскин?
— Да, аз съм Ръскин. Представлявам банката „Хъдсън ривър“ в Ню Йорк.
— Половин милион долара в брой! — ахна детективът. — Нищо чудно, че са ограбили банката. Най-добре да влезете вътре, господин Ръскин, и да се срещнете с господин Рамсдел, един от банковите директори. Аз съм капитан Джон Касейл, от полицейската служба на Солт Лейк.
Труповете бяха изнесени, но махагоновият под беше зацапан с петна засъхнала кръв. Капитан Касейл го поведе към един мъж — грамаден дебел човек с голям изпъкнал корем под елече с масивна златна верижка за часовник. Мъжът седеше на бюрото на Кардоса и проучваше банковите депозити. Кафявите му очи изглеждаха размътени под плешивата глава. Вдигна ги и се вгледа в Ръскин, подравнен, че го прекъсват.
— Това е господин Илая Ръскин — уведоми го Касейл. Казва, че е депозирал половин милион долара на господин Кардоса вчера.
— Съжалявам, че се срещаме при толкова трагични обстоятелства. Езра Рамсдел, управителен директор на банката. — Рамсдел стана и стисна ръката на Ръскин. — Ужасен, ужасен инцидент. Шест души убити. Нищо такова не беше се случвало досега в Солт Лейк сити.
— В течение сте за парите, които господин Кардоса прие да съхранява за банката ми, нали? — попита хладно Ръскин.
Рамсдел кимна.
— Да, обади ми се по телефона и докладна, че сте дошъл и оставил валутата на банката си в хранилището.
— Тъй като господин Кардоса, Бог да го прости, ми издаде разписка, директорите ми ще очакват банката ви да компенсира загубата.
— Кажете на директорите си да не се притесняват.
— Колко кеш е от мъкнал крадецът? — попита Ръскин.
— Двеста четирийсет и пет хиляди долара.
— Плюс моите половин милион — каза Ръскин, привидно обезпокоен.
Рамсдел го изгледа странно.
— По някаква необяснима причина крадецът не е взел вашите нари.
Ръскин се престори на стъписан.
— Какво искате да кажете?
— Банкнотите в един голям кафяв кожен куфар — каза капитан Касейл. — Те ли са вашите?
— Златните удостоверения? Да, те са от банката, която представлявам в Ню Йорк.
Рамсдел и Касейл се спогледаха странно. След това Рамсдел заяви:
— Куфарът, който сте оставили с господин Кардоса в хранилището, все още е пълен с вашите пари.
— Не разбирам.
— Не е бил пипнат. Отворих и го проверих лично. Вашите златни сертификати са си читави и непокътнати.
Ръскин изигра пълно изумление.
— Но това е безсмислено. Защо ще вземе вашите пари и ще остави моите?
Касейл се почеса зад ухото.
— Моето предположение е, че е бързал и просто не е обърнал внимание на куфара. Не е разбрал, че е пълен с цяло състояние в брой.
Читать дальше