Клайв Касслер - Преследването

— Ей, какво правиш? — извика възмутено мъжът, плътно загърнат в палтото си заради студения вятър.

— Нямам време за обяснения — отвърна Ший и махна на Лофгрен в знак, че може да продължи по разклонението от главната линия. Погледна стрелочника, докато „Аделин“ бавно се изтъркаля покрай тях и го попита:

— Друг влак мина ли на разклонението в последния един час?

Стрелочникът кимна.

— И те превключиха на разклонението без разрешение.

— Преди колко време? — настоя Ший.

— Преди около двайсет минути.

Без да отговори, Ший затича след „Аделин“ и се издърпа в кабината.

— Според стрелочника, влакът на Кромуел е минал на разклонението преди двайсет минути.

— Сто двайсет и осем километра за двайсет минути — каза Йонгевард замислено. Ще бъде на косъм.

Издърпа до края лоста на дросела пет минути след като премина железопътния възел и „Аделин“ запуфтя по релсите със 136 км/ч.

Езерото Флетхед се появи щом излязоха на източния бряг. Най-голямото сладководно езеро в западните Съединени щати беше 44 километра дълго, 25 километра широко и покриваше 510 кв.км. площ със средна дълбочина от 49 метра.

Бяха вече на финалната права на дълга и мъчителна гонитба. Лофгрен седеше на седалката на огняря и помагаше на Йонгевард в наблюдението на линията напред. Бел, Ший и Лонг се редуваха в захранването на пещта. Бел нямаше кожени ръкавици като огнярите, затова уви ръцете си в парцалите, с които машинистите бършеха маслото. Защитата помогна, но по дланите му излизаха мехури от дългите часове гребане на въглища.

Скоро достигнаха скорост, каквато не беше предвидена за разклонението, принудено да понесе забързан влак. Нямаше никакво забавяне по мостовете. Завоите се взимаха по външния ръб. На един двоен завой, който взеха на бясна дъга, болтовете в тендера затрещяха. За щастие след това линията се изпъна права под летящата напред метална скара. Йонгевард задържа 136-те км/ч в следващите 65 километра.

— Еврика! — изрева изведнъж Лофгрен и посочи енергично напред.

Всички се надвесиха от кабината, а леденият вятър насълзи очите им.

И да: на седем-осем километра точно пред тях смътно се виждаха валма сив дим.

Маргарет седеше отпусната на канапето, загърната в извезан копринен халат и загледана в мехурчетата шампанско, вдигащи се в тумбестата чаша.

— Чудя се дали е вярно — промълви тя.

Кромуел я погледна.

— Кое да е вярно?

— Че тази чаша е моделирана като гърдата на Мария Антоанета.

Кромуел се засмя.

— Има елемент на истина в легендата, да.

След това Маргарет се загледа през прозореца, който Кромуел беше вдигнал в задната стена на вагона — беше вграден в стената и затворен оставаше невидим отвън. Релсите, проблясващи под колелата, сякаш се изпъваха към безкрайността. Видя, че пътуват през долина, обкръжена от гористи планини.

— Къде сме?

— Долината Флетхед сред Скалистите планини.

— Колко още има до границата?

— Още трийсет минути до фериботния пристан на езеро Флетхед — отвърна Кромуел, докато отпушваше втората им бутилка шампанско за деня. — Половин час да излезем на линията на Голямата северна и до залез-слънце ще сме в Канада.

Тя вдигна чашата си.

— За теб, братле, и за гениалното ни бягство от Сан Франциско. Дано новото ни начинание бъде също толкова успешно като последното.

Кромуел се усмихна самодоволно.

— Ще пия за това.

Отпред, в кабината на локомотива, Абнър притискаше екипа, който бе отвлякъл под дулото на оръжието си от малко кафене до разпределителната станция в Бригъм Сити, Юта: Лий Хънт, машиниста с къдрава рижа коса и неговия огняр, Боб Кар, здравеняк, който беше работил като механик, преди да стане огняр, стъпка, която се надяваше да го доведе до длъжност машинист. Тъкмо бяха приключили смяна и седнали на чаша кафе, преди да се приберат по домовете си, когато Абнър насочи револвера си към главите им и ги принуди да се качат в кабината на машината, която теглеше луксозния вагон на Кромуел.

Абнър седеше на покрива на тендера над кабината, за да може да подканва Хънт и Кар да карат на пълна мощ локомотива „Пасифик“ по трасето към езеро Флетхед. Черните буреносни облаци над Скалистите планини на изток задържаха вниманието му.

— Май се надига буря — извика на Кар.

— Чинук, както го гледам — ревна в отговор Кар през рамо, докато нариваше въглища в пещта.

— Какво е чинук? — попита Абнър.

— Бурен вятър, който бушува от Скалистите планини. Температурите може да се вдигнат до 40 градуса за час, а ветровете могат да задухат до 160 километра в час и да издухат вагоните от релсите.