Клайв Касслер - Преследването

— Не е голяма заплаха — отвърна Йонгевард. — Компанията няма да рискува да пуска влакове, ако не могат да се свържат с началниците на гарите да разпределят графика. Все пак ще трябва да сме нащрек, особено на завоите, където не можем да видим на повече от километър и половина напред.

— Колко е до Огдън? — попита Бел.

— Около осемдесет километра — отвърна Йонгевард. — Трябва да стигнем до гарата след около час.

С Лофгрен на дросела, „Аделин“ се озова на Юнион Стейшън в Огдън четирийсет и пет минути по-късно. Беше прехвърлил на коловоза за зареждане на въглища и вода и спря локомотива. Действията им вече бяха точно синхронизирани. Докато Лонг и Ший зареждаха въглища и вода, Лофгрен и Йонгевард провериха машината и смазаха задвижващите лостове и лагерите на колелата. Бел притича бързо в голямата гара и намери кабинета на диспечера.

Зад бюрото стоеше пълен мъж, загледан през прозореца към пристигащ пътнически влак. Вниманието му бе ангажирано в частност от две хубави млади жени, които показаха глезени, докато слизаха от стъпалата на вагона „Пулман“. Бел прочете името на малка табелка на бюрото.

— Господин Джонстън?

Джонстън извърна очи към Бел и се усмихна приятелски.

— Да, аз съм Джонстън. С какво мога да ви услужа?

Бел нахвърли разказа си за гоненето на Кромуел може би за шести път, откакто бе напуснал Сан Франциско.

— Можете ли да ми кажете кога влакът премина оттук?

— Изобщо не е минавал — отвърна Джонстън.

— Изобщо не е минавал през гарата ви? — Гъстите вежди на Бел се вдигнаха към буйната му руса коса.

— Нда — каза Джонстън, изпъна се назад в люлеещия си стол и вдигна обутия си в ботуш крак на едно отворено чекмедже. — Бяха прехвърлени на линията на север.

— Как? — сопна се Бел. — Влакът не беше редовен.

— Някаква богата дама показа документи на диспечера на свръзката нагоре по линията и каза, че е наела композиция с право на чиста линия до Мисула, Монтана.

— Сестрата на бандита — обясни Бел. — Опитват се да стигнат до границата и да се прехвърлят в Канада.

Джонстън кимна с разбиране.

— Диспечерът провери с мен влаковете, които идват от юг. Нямаше никой по график до утре сутринта, тъй че му казах да пусне влака на дамата на север.

— Кога стана това?

— Преди по-малко от два часа.

— Трябва да догоня този влак — заяви Бел твърдо. — Ще съм ви благодарен за чиста линия до Мисула.

— Защо не телеграфирате на шерифа в Бют да спре влака и да арестува бандита и сестра му?

— Опитвам се да го направя откакто напуснах Рино, но Кромуел беше срязал всяка телеграфна линия от там до тук. Няма причина да спре да го прави.

Джонстън го погледна стъписан.

— Боже мой, можел е да предизвика челен сблъсък.

— Докато той и сестра му стигнат до границата с Канада, нямат нищо за губене. Дори това да означава да избият всеки, който се изпречи на пътя им.

Макар и стъписан, Джонстън го гледаше с пълно разбиране.

— Спипайте го този мръсен страхливец. — В гласа му се прокрадна отчаяние. — С най-голяма охота ви давам чиста линия до Мисула.

— Благодарен съм за всяка помощ, която можете да ми предложите каза искрено Бел.

— Кой е номерът на влака ви?

— Не е влак, само тендер и машина номер 3455.

— Какъв тип?

— Болдуин Атлантик 4-4-2 — отвърна Бел.

— Бърза е. А сменни екипи?

— Имам два екипа, които настояват да останат в гонитбата, докато спипаме бандита.

— В такъв случай мога само да ви пожелая късмет. — Джонстън стана и стисна ръката на Бел.

— Благодаря ви.

— Два часа са адска преднина — каза тихо Джонстън.

— Съкратихме два и половина откакто напуснахме Оукланд.

Джонстън помисли за миг.

— В истинска гонитба сте се хванали. Ще бъде на ръба.

— Ще го спра — заяви твърдо Бел. — Трябва да го спра, иначе ще убие отново.

В сърцата на мъжете, които се потяха и се мъчеха да тласкат „Аделин“ напред по релсите, се таеше надежда. Бяха надскочили себе си, за да постигнат невъзможното. Мъже и жени, които работеха по фермите и скотовъдните стопанства покрай железопътната линия, спираха работата си и зяпваха изненадани към забързания самотен локомотив, който пищеше със свирката си в далечината и профучаваше извън погледа им за по-малко от минута, оставяйки след себе си само струя сив дим.

На седалката на машиниста Лофгрен пришпорваше все по-силно и по-силно, „Аделин“, докато прекосиха границата от Юга към Айдахо със скорост от близо 160 км/ч. Покатело, Блекфут и Водопадите Айдахо минаха и заминаха. Началниците на гарите можеха само да стоят слисани и объркани, неспособни да проумеят появилите се от небитието и без никакво предупреждение локомотив и тендер, които профучаваха покрай депата им с нечувана скорост.