Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Шеймъс — въздъхна тя тежко.

Последвах я в спалнята ми. Шеймъс лежеше върху леглото. Очите му бяха затворени и изглеждаше още по-блед от обикновено. За секунда, кълна се в Бога, си помислих, че е умрял. Но после той се закашля продължително, като слабите му гърди се разтресоха под якичката му на католически свещеник.

О, господи! Наистина не беше добре. Грипът най-после го бе пипнал. Което за човек като него, прехвърлил осемдесетте, беше изключително опасно. Как можах да постъпя толкова глупаво и да го извикам тук? Изобщо не биваше да припарва до нас. За секунда се паникьосах. Какво ще правя, ако изгубя и него?

„Но така или иначе все някога ще го изгубиш, нали?“ , прошепна на ухото ми един тих дяволски гласец. Щях ли наистина?

Побързах да пропъдя тази мисъл, изтичах в кухнята и грабнах от шкафа бутилката с уиски „Джеймсън“. Отлях колкото за няколко пръста височина в една кристална чаша „Уотърфорд“ и добавих малко топло мляко със захар.

— Бог да те поживи, момче — похвали ме Шеймъс, след като отпи няколко глътки. — А сега ми подай ръка, за да стана от леглото. Скоро ще съм напълно възстановен.

— Въобще и не помисляй да ставаш, старче — заканих му се аз. — Да не си посмял! Ще лежиш и ще си допиеш лекарството, преди да съм повикал линейката.

Все още стоях надвесен над Шеймъс, когато в спалнята се втурна Брайън, най-големият ми син.

Сега пък какво?

— Татко! Мери Катрин! В кухнята! Бързо!

Влетях след него по коридора. В кухнята беше тъмно. Само това ни липсваше сега — да спре токът. Проклетата електрическа инсталация, останала отпреди войната, се разкапваше като всичко старо. А можеше и да се е запалило нещо. Надуших пушек и се опитах да си спомня къде бях оставил резервните предпазители.

— Изненада! — изкрещяха всичките ми хлапета, когато светлината отново заля кухнята.

Върху големия плот в средата на стаята бяха поставени два подноса с пици „Тумбстоун“. Дори и салата бяха направили. Трент наливаше от диетичната кока-кола, преметнал през ръка кърпата за бърсане на чинии като опитен келнер, макар да бе висок само метър и седем.

— Я чакайте. Вече трябваше да сте в леглата — възразих, когато хлапетата наредиха на мен и на Мери Катрин да седнем край масата. — И какво направихте с всички мръсни чинии?

— Споко, тате. Погрижили сме се за всичко — обади се Джейн, като ми поднесе стола. — Сега се чувстваме по-добре. Решихме, че ти и Ем Си 8 8 Инициалите на Мери Катрин ( МС от Mary Catherine ). — Б.пр. се нуждаете от малко разтоварване. Ти си преуморен от работа. И двамата трябва да се научите да разпускате по малко.

След като се нахранихме, пихме кафе и ни поведоха към всекидневната.

Това, което последва, беше невероятно. Появи се прахосмукачката. Бойните редици се оформиха. Играчките и моливите като по чудо се надигнаха от пода и от мебелите, за да се върнат на обичайните си места. Един от палавниците ми запя „Мъчен е този живот“ от мюзикъла „Ани“, един от хитовете на Бродуей, докато търкаше с навлажнена хартия петно от повръщано. Останалите хлапета скоро се присъединиха към него.

Докато седях там и отпивах от прекалено сладкото си кафе, нещо красиво разцъфна в душата ми. Макар че Мейв си бе отишла, тя бе успяла да направи истинско чудо. Най-доброто, което притежаваше — чувството си за хумор, любовта си към живота, способността да се грижи за другите, — по някакъв загадъчен начин го бе оставила в моите наивни хлапета. Тази част от нея никога нямаше да умре, осъзнах аз. Никога нямаше да ни бъде отнета.

— Татко, престани! Това трябваше да те направи много щастлив — сепна ме гласът на Джулия.

— Какво говориш? Аз съм на седмото небе от щастие — отвърнах и избърсах овлажненото си лице. — От препарата за чистене „Пайн Сол“ е. Той дразни очите ми.

Наближаваше осем вечерта, когато се върнах в сградата на Бланшет на Пето авеню. Паркирах край един пожарен хидрант откъм Сентръл Парк. Преди да прекося улицата, поздравих момчетата от аварийния отряд, скрити в микробуса, маскиран като нает автомобил за доставки за партита.

Моят нов познат, портиерът Петие, ми махна, като пристъпих под навеса. Сега си имаше нов партньор. Ухилих се, като видях лицето му под смешната зелена шапка — Стив Рено, лейтенант от аварийния отряд.

— Добър вечер, сър. Да ви доведа ли психото? — заговори ме той, като докосна ръба на шапката си с бялата си ръкавица.

— Бих искал да можеш — съгласих се. — Никакви следи, нали?