Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Кой друг е наясно с тези тунели? — попита Емили.

— Студентите, хората от поддръжката, служителите от факултета — обясни той. — Ние блокирахме някои от тези тунели, но младежите още ги използват понякога за по-бързо преминаване между сградите. Както при хотелите, всеки кампус си има легенди за призраци. Загадъчни фигури от подземията са част от тукашните градски легенди.

Замислих се за похитителя. Говореше като образован човек. Много вероятно беше да е следвал в някой от университетите в Бръшляновата лига.

— Още един въпрос — казах аз. — Някой от преподавателите да е слизал в тунелите?

— Не зная — отвърна Асеведо. — Но ще проверя и ще ви уведомя. Или поне ще оставя бележка на моя заместник.

— Наистина започвам да го уважавам този откачалник — призна ми Емили, докато слизахме по стъпалата. — Никога не се бях сблъсквала с толкова хитър престъпник. Направо си заслужи златен медал за отвличане…

Тя се отби в кафенето на партера и се върна с две кафета. Тази сутрин бе облякла кобалтовосиня блуза и тъмносиня пола. Харесваше ми, че не прекалява с грима. Косата й още бе влажна. Допадаше ми и начинът, по който приглаждаше косата си, щом се замисляше за нещо. И особено искрите, припламващи в сините й очи, когато се ядосваше.

— А сега какво? — попита тя. — Да посетим общежитието на Дан Хейстингс? Или библиотеката, където са го забелязали за последен път?

— Не. По-добре да отидем при семейството му. Очаквам обаждане от нашия човек.

Благотворителната организация „Ню Йорк Харт“ действаше от филиала на социалната служба в Харлем на Сто тридесет и четвърта улица, до авеню „Сейнт Николас“. Възкиселата миризма на пот и марихуана изпълни Франсис З. Муни с носталгични спомени, докато изкачваше бързешком непометеното стълбище.

През последните десет години Муни бе главен юридически съветник за тяхната амбициозна програма, защитаваща хора от най-бедните слоеве. Загледа се в окачените по стените постери, както и във фотографиите, направени от залата и градината, където се събираха хората от „Ню Йорк Харт“. Усмихна се. Тази организация наистина беше извор на любов към бедните.

— Какво подготвяте, момчета? — попита Франсис десет минути по-късно, когато се присъедини към няколкото социални работници, събрани край очуканата маса за заседания.

Муни огледа с усмивка насъбралите се слабички младежи. Напомняха му за младините му, когато изгаряше да раздава справедливост. Не всеки младок беше егоистично, хленчещо мамино детенце, помисли си той.

— Чак сега прочетох съобщението ти от тази сутрин, Кърт — заговори той. — Как напредва случаят на господин Франклин?

Кърт, главният адвокат на социалната служба, вдигна очи от своя сандвич със сирене. Той още не бе взел изпитите си в университета „Фордхем“, но Франсис вярваше в него. Момчето беше много способно и имаше голямо сърце.

— Причината, заради която те потърсих, Франсис, е, че последната молба на господин Франклин за помилване е била отхвърлена — обясни му той, дъвчейки. — Тези шибаняци още този петък ще го изпържат на електрическия стол, а расистите там, на Юг, сигурно са докарали вече за него катафалка на паркинга пред затвора. Какво ще направиш? Надявам се, че републиканците ще са щастливи, след като е останал един бедняк по-малко.

Франсис Муни не повярва на ушите си, когато в помещението се разнесе смях. Господин Реджиналд Франклин, син на бедна местна жена и мъж с умствени затруднения, щеше да бъде екзекутиран от американското правителство. Какво смешно може да има в това?

— Провери ли да не са му нарушени правата? — запита Франсис.

— Разбира се — отговори Кърт. — Но Апелативният съд предпочете да потвърди присъдата.

— Винаги правят така — ядосано заговори Франсис. — Взе ли копие от полицейския рапорт, както те посъветвах? Провери ли дали първият му адвокат е бил добре подбран? Да не е проспал нещо?

Сега в помещението се възцари тишина. Кърт остави сандвича си на масата и се изправи.

— Не, нямах възможност — призна той накрая. — Заради това ти се обадих.

— Нямал си възможност, така ли? — разкрещя се Франсис. Скочи от стола, който изскърца застрашително. — Да не си си загубил ума? Този мъж го грози екзекуция!

— За бога, Франсис — промърмори Кърт и сведе глава. — Успокой се.

— Не мога — призна си Франсис. Не искаше да се разплаче. Не и пред тези деца. Но не успя да се сдържи и порой от горещи сълзи рукна по зачервеното му лице. — Не виждаш ли, че не мога да се успокоя? — изрече задъхано, докато изскачаше през вратата. — Няма никакво време за губене.