Джеймс Паттерсон - Безизходица

По пътя към Колумбийския университет позвъних на Каръл Флеминг.

— Ето те и теб — каза тя. — Журналистите надушиха това отвличане преди нас. Там ли си вече?

— Съвсем наблизо съм.

— По телевизията съобщиха, че бил син на медийния магнат Гордън Хейстингс, но това още не е потвърдено.

— Ще проверя — обещах й точно когато стигнахме до кампуса.

Тълпа от студенти и журналисти се бе струпала на площада „Лоу Плаза“ чак до Сто и шестнадесета улица и Бродуей. Воят на полицейските сирени разцепваше въздуха на всеки няколко секунди, защото пристигаха все повече и повече патрулни коли.

Видях Емили Паркър да излиза от метрото и й извиках.

— О, разбирам — процеди Мери Катрин и я измери с гневен поглед през предното стъкло. — Не ми каза, че и тя ще е тук.

— Разбира се — отвърнах, докато излизах от колата. — Тя е експерт по отвличанията от ФБР. А това прилича на отвличане. Какво ти става?

— О, нищо. Не е моя работа какво правиш, Майк — тросна ми се тя, преди да форсира отново вана. — Или с кого го правиш. Поне успях да те докарам навреме — отбеляза.

Ванът подскочи като шибнато с камшик животно, преди да се завърти на сто и осемдесет градуса. Останах зазяпан след нея, докато тя отпраши надолу по Бродуей.

Да не е напълно откачила? Трябва да е от научните проекти на децата, казах си аз.

— Това не беше ли твоята бавачка? — попита Емили, като дотича запъхтяна до мен.

— Не съм съвсем сигурен.

С адвокатска чанта в едната ръка и чаша капучино в другата, Франсис З. Муни бързаше сред гъстата тълпа в утринния час пик през Гранд Сентръл. Наближи известния на всички часовник в средата на най-голямата жп гара в Ню Йорк, когато забеляза едно момиче на края на една от опашките за билети за метрото. Спря с внезапно омекнали крака. Сърцето му замря. Не можеше да си поеме дъх.

Същата млечнобяла кожа, същата дълга черна коса. Мили боже, та това е тя! , каза си той, изпаднал в паника. Нещо бе сбъркал! Челси Скинър бе точно тук. И то съвсем жива!

Но магията изчезна, когато младата жена се извърна, за да бръкне в чантата си. Франсис усети как му се зави свят от облекчение, щом разбра, че непознатата всъщност беше бизнес дама на трийсет и няколко години, прекалено висока и едра, за да прилича на младото момиче, което той бе отвлякъл и убил.

„По дяволите, какво става с мен?“, запита се мъжът, след като се окопити. Нещата започваха да се изплъзват от контрола му. Всичко бе заради недоспиването, заради физическото изтощение. Започваше да губи почва, направо халюцинираше.

Спря се пред редицата от телефонни будки на комуникационната компания „Веризон“. На дъното на чантата си, точно до деветмилиметровия броунинг, напипа шишенцето с психостимулатора риталин.

През последните три седмици се крепеше само благодарение на амфетамините: адерал за изостряне на вниманието, адски стимулиращите метамфетамини, както и класическия бензедрин. Някъде бе чел, че във военната авиация давали на пилотите амфетамини, за да ги поддържат във върховна форма при мисиите с голям обсег на действие — онези, които летците наричаха „курс далечно плаване“, по аналогия с терминологията на моряците.

Сега и той бе потеглил на мисия, нали? Най-важната мисия, за която светът някога е чувал. Затова се нуждаеше от всичко и от всекиго, който можеше да го подкрепя, за да издържи.

След като погълна половин дузина хапчета, той си свали очилата и притисна чело към алуминиевия прорез за монетите. Така успя да долови много ясно тропота на стотици крака по мраморния под на метростанцията. Отново си сложи очилата и мислено очерта линията — идеално права като лазерен лъч — до препълнения от навалицата изход от метростанцията към Лексингтън Авеню.

Щом излезе оттам и прекоси авенюто, той влезе във фоайето на Крайслер Билдинг, изградено от мрамор и стомана. Премести чашата с капучино в другата си ръка, за да премине през електронния скенер на въртележката, поставена от охраната на пропуска.

На излизане от асансьора на шейсет и първия етаж го поздрави с блясък месинговата табела на юридическата кантора, за която работеше:

Още на двайсет и девет бе станал партньор във фирмата — най-младият в цялата й история. Някога искаше — и навярно щеше да го постигне, да види добавено върху табелата името МУНИ.

Но това време бе отдавна минало. Всъщност днес беше последният му ден тук.

Зави забързано наляво, преди стъклената врата, отвеждаща към бюрото на рецепционистката на кантората. После се върна малко назад: не биваше да привлича внимание. Отсъствието му през цялата изминала седмица — беше се обадил, че е болен — бе причинило хаос със смайващи размери. Според неписания работен кодекс в суперпрестижната му корпоративна фирма, фигурираща в класацията на „Форбс“, за която бе немислимо да загуби някое дело, нередовното явяване на работното място бе грях, равносилен на това да се изпикаеш върху бюрото на някого от старшите партньори.