Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Къде си сега, Майк? — попита неволно.

Какво правеше, по дяволите!

— Не мога да те чуя. Едно от децата крещи зверски… Изчакай. Ето, готово, сега съм в кухнята. Та какво каза?

Емили се замисли. Трябваше да спре. Да се захване с полицай, при това от друг град? Как, по дяволите, би могло да се получи?

— Нищо — отвърна младата жена. — До утре, Майк.

Стоях в кухнята, загледан в мобилния телефон.

Имаше един миг между нас, нещо като надвиснала възможност, но, по дяволите, някак си я изпуснах.

Все пак беше хубаво да чуя гласа й. Е, не чак толкова, като да видя лицето й, но почти… Тя беше добро ченге, добра за компания, а и изглеждаше добре. Беше чудесна, поне според моята класация. Имах чувството, че се познаваме от години, а не от три дни.

Телефонът ми иззвъня, докато още стоях там, унесен в мечти, все едно бях един от моите влюбени тийнейджъри. „Хайде обратно в реалността, Казанова“, казах си.

Обаждаше се Каръл Флеминг, пряката ми шефка.

— Майк, току-що научих, че някой от кметството поискал от екипа за спешно реагиране да му предоставят копия от всичките ти доклади. Имаш ли представа какво ще направи с тях заместник-кметицата?

— За нещастие — отвърнах, — ние се спречкахме с Джорджина Хотинджър още при отвличането на сина на Дънинг. Вероятно не се е отказала да ми създава неприятности, шефке. Търси нещо, с което да ме закове.

— Тази анорексична кучка може да го духа! — избухна гневно моята шефка. — Архивите на отдела за вътрешни разследвания в полицията са строго конфиденциални и ако тя поиска подобна информация, ще трябва да се обърне лично към мен. Този случай не може да бъде разследван по-професионално. Не се притеснявай от нея или от когото и да е другиго, докато аз съм наблизо. А сега легни да поспиш, Бенет.

Брей, помислих си, след като затворих. Шеф да е толкова уверен в способностите ми, та чак да е готов да си сложи главата в торбата заради мен? Това бе нещо ново, но много хубаво.

Ала спането май ще се отложи, помислих си, като излязох от кухнята и се загледах в неразборията върху масата в трапезарията.

Навсякъде бяха разпилени мензури и епруветки, найлонови тръбички, будилници, засъхнала боя. Имаше достатъчно картон за макет на малък самолет.

Да, отново бе настъпил най-тревожният период. Наближаваше годишният преглед на научните проекти в католическото училище „В името Божие“.

Шест от моите десет деца трескаво довършваха проектите си, възложени от учителите им. Джейн изследваше почвата в Ривърсайд Парк. Еди проучваше геометрията на сенките. Брайън се занимаваше с нещо, свързано с гледането на телевизия и въздействието й върху умствените ни възможности. Или пък просто не му се учеше и зяпаше предаванията? Не бях много сигурен за него.

Дори и най-малката, петгодишната Криси, бе пленница на научните изследвания. От училището й бяха поръчали да изработи стетоскоп от картонените тръби за тоалетната хартия. Вероятно Проектът Манхатън , за създаването на атомната бомба, е изисквал по-малко усилия.

Протегнах ръка, когато едно смачкано парче от алуминиево фолио прелетя край главата ми.

— Тази топка твоя ли е, Трент? — попитах го, като му подадох обратно смачканото фолио.

— Това не е топка, татко — осведоми ме той, като простена мъчително заради невежеството ми. — Това е Юпитер.

След като се върнах от работа, тутакси ме бяха изпратили в местния „Стейпълс“ за някои спешни покупки, отлагани до последната минута. Не бях виждал толкова много изнервени родители от 15 април в пощата — последната дата за внасяне на федералните данъци. Не пишеше ли в ръководствата, че учениците трябва сами да правят експериментите си? Да бе, как не…

Оставаха десет минути до полунощ, когато завих в леглото и последния от моите едисоновци и галилеовци, преди да се затътря към кухнята.

Заварих Мери Катрин, със следи от лепило по бузите и с изцапани от маркера пръсти, съсредоточено да нанася последните щрихи.

— Здравей… Готов съм да се обзаложа, че никога не си преживявала удоволствието да се потопиш толкова дълбоко в бездните на научните изследвания. И ти ли се чувстваш толкова извисена и обогатена? — попитах.

— Имам идея за експеримент, който искам да проведа с всички онези учени — промърмори тя, докато завърташе шарената четчица.

— За това колко стрес могат да понесат хората, преди главите им да експлодират ли?

Беше два и двайсет след полунощ, когато Дан Хейстингс излезе от „Бътлър“ — главната библиотека на Колумбийския университет. Но вместо да се насочи към рампата за инвалиди, красивият рус първокурсник, следващ икономика, се усмихна закачливо, включи инвалидната си количка в режим за спускане по стъпала и започна предпазливо да слиза по стълбището на сградата, приличаща на древногръцки храм.