Вэл Макдермид - Разплата

Карол се смръщи. Това не беше този Тони Хил, когото тя познаваше от толкова години. Да, действително той твърдеше отскоро, че се е променил из основи, след като успя да открие кой е бил биологичният му баща и разбра причините, поради който той бе предпочел да не играе никаква роля в живота му, което му помогна да приеме по-уравновесено миналото си. Но тя се съмняваше, тъй като не забеляза особени признаци на промяна, като изключим някои по-повърхностни като решението му да напусне Брадфийлд и да се премести в Устър, във великолепната едуардианска къща. Действително това означаваше да обърне гръб и на работата си в клиниката за психичноболни престъпници „Брадфийлд Мур“, но Карол беше убедена, че решението да се откаже от тази работа няма да изтрае повече от няколко седмици.

Тони приемаше прекалено лично разучаването на болната човешка психика, за да се откаже от него задълго. Щеше да се намери друго болнично заведение за престъпници с психически отклонения, други болни мозъци за изследване. Тя не се съмняваше в това нито за миг.

Но идеята да потеглят на неподготвена предварително екскурзия, неизвестно накъде, в неговата лодка по каналите, беше толкова нетипична за него, че като че ли доказваше наличието на истинска промяна. Карол не помнеше кога за последен път Тони беше ползвал годишен отпуск, за действително заминаване на почивка пък и дума не можеше да става. Може би и той чувстваше как страхът гризе сърцето му.

— Ще решаваме това, когато стигнем дотам — измърмори Карол и тръгна към вратата. — Но първото, което искам да направя, е да съобщя неприятната новина на Крис. А след това трябва незабавно да се заемем с издирването на останалите от екипа, за да уведомим и тях.

Тони се изправи.

— Не, ти оставаш тук — каза Карол, пресегна се зад него и спусна щорите.

— Трябва да се прибера у дома, при лаптопа си — възрази той.

— Не, не трябва. Можеш да ползваш моя компютър.

— Само че тук я няма моята брилянтна интродукция.

Карол се ухили мрачно.

— Ако имаш предвид стандартното въведение, което слагаш в началото на профилите, можеш да ползваш някой от старите профили, които си правил за нас. Ще ги намериш в директорията, наречена за удобство „профили“. Съжалявам, Тони. Ако нещата са толкова сериозни, колкото ги представяш ти, то и ти трябва да се пазиш не по-малко, отколкото искаш аз да пазя себе си.

Докато влизаше отново в общото помещение, тя си каза, че той не би могъл да възрази по никакъв начин на това.

Ванс беше намерил бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ в жабката на таксито. Не беше точно дегизировка, но ако вече бяха разпространили описанието му, шапката не би била спомената в него. Вероятно щеше поне да му даде възможност да си поеме дъх. Беше приятно изненадан от новата зона за отдих на магистралата. Навремето, когато влезе в затвора, посещението на подобни зони все още беше неприятна необходимост — състоянието и видът им караха човек да реши, че се е озовал в шейсетте години на двайсети век. Сега тази поне беше трансформирана в приятно заведение с тераси, към което имаше магазин за хранителни стоки на „Маркс енд Спенсър“, кафене, предлагащо двайсет вида топли напитки, и мотел. Кого го беше грижа за унищожаването на природата? Подобрението беше впечатляващо.

Ванс спря колата в една по-отдалечена част на паркинга, колкото можеше по-далеч от мотела. Провери как бяха разположени камерите за видеонаблюдение и се постара да маркира така, че регистрационните номера на колата да не се виждат на записите. На този етап спечеленото време, колкото и малко да беше то, във всички случаи беше предимство.

Отвори багажника от любопитство. В един ъгъл бяха прибрани някакви дрехи. Измъкна ги и разгъна тънко яке от непромокаема материя. Идеално. Беше му малко тясно в раменете, но покривайте татуираните му ръце, които бяха най-забележимата част от него понастоящем. Щеше да е по-добре да влезе и излезе от мотела, облечен с него.

Оставяйки ключовете на арматурното табло с надеждата, че някой ще открадне таксито, той тръгна бързо по павираната пътечка към мотела, криейки лице във вдигнатата си яка.

Докато вървеше, чувстваше колко напрегнато беше цялото му тяло. Това не се дължеше на страх; засега все още нямаше основания да се страхува. Каза си, че е по-скоро смесица от тревожност и очакване. Състояние на повишена бдителност, което щеше да му помогне да се опази — не само за момента, а за толкова време, колкото беше необходимо за осъществяване на плановете му.