Вэл Макдермид - Разплата

Въпросът беше по-скоро дали тя можеше да вярва на себе си.

Предположението на Тони, предадено й от Пола, вбеси Стейси. Не защото смяташе, че такова търсене е губене на време, а защото сама не се беше сетила за този вариант. Не обичаше да си търси оправдания — майка й я бе възпитала в традициите на една култура, налагаща поемане на отговорност и в случай на успех, и в случай на провал, но все пак си каза, че ако работеше на обичайно то си място, щеше да е по-вероятно да се досети за съществуването на други възможности. Покриването на нуждите на две операции с един лаптоп и компютъра, даден й в Уест Мърсия, който работеше със скоростта на саката костенурка, се беше оказало, меко казано, изнервящо.

Бяха й необходими само няколко минути, за да открие информация за смъртта на майката на Кери Флечър. След като вече бе успяла да се добере до моминското име на покойната, сравняването на данните със списъка на обитателите на общинските жилища, в който бе влязла по-рано същата вечер, беше нещо, което Стейси би могла да направи и с вързани ръце.

Десет минути по-късно тя вече звънеше на Пола.

— Беше права за шестнайсетия етаж. Пендъл Хаус, 16С. Съжалявам, трябваше да съобразя по-рано.

— Няма проблем, нали открихме адреса.

Стейси изкриви лице, сякаш почувства неприятен вкус в устата си.

— Така е, и нямам нищо против да се вслушвам в съветите на доктор Хил, дори когато излизат извън границите на неговата компетентност. Но нали ние сме детективи, редно би било ние да се сетим за това сами.

— Шефката щеше да се досети — каза Пола, потисната въпреки находката.

— Знам. Не съм убедена, че искам да продължа да работя в полицията, ако Блейк ми възложи рутинна работа.

— Това би било идиотщина — отвърна Пола. — Всички знаят, че си компютърен гений. Какво би накарало Блейк да не се възползва максимално от уменията ти?

— Родителите ми имат близки, чийто живот е бил съсипан по време на Културната революция. Чувала съм, че има случаи, когато хората биват наказвани именно заради изключителните си умения.

Никога досега Стейси не бе разговаряла толкова откровено с някой от колегите си. Странното бе, че тъкмо предстоящото разформироване на екипа й беше развързало езика.

— Блейк не е председателят Мао — отбеляза Пола. — Толкова е амбициозен, че няма опасност да не експлоатира уменията ти максимално. Много по-вероятно е да се озовеш прикована към цяла стена от монитори и да ти позволяват да виждаш дневна светлина само веднъж месечно. Вярвай ми, Стейси, никой няма да те откъсне от обичайната ти работа. Досадните задължения пак ще се падат на такива като мен и Сам, както обикновено. А като стана дума за Сам — не мислиш ли, че е време да поговориш с него?

— Какво имаш предвид?

— Не ми се прави на света вода ненапита, Стейси. Аз съм най-добрият специалист по разпитите в този отдел, нито една човешка реакция не ми убягва. Покани го да излезете заедно някоя вечер. Животът е прекалено кратък. А и скоро вече няма да работим заедно. Може да се случи така, че после да не се виждате с месеци. Позволи му да забележи чувствата ти.

— Откачаш, Пола — отвърна неуверено Стейси.

— Не, не откачам. Аз съм твоя приятелка. Знам как едва не се разминах с Елинор, защото бях затънала до ушите в работа. Но тя ми даде шанс и аз не то пропуснах. И това промени живота ми. Трябва да направиш нещо подобно, Стейси. В противен случай Сам ще си тръгне, а ти ще съжаляваш. Той е леке и не те заслужава, но тъй като явно искаш него, а не друг, направи нещо по въпроса.

— Не трябваше ли да арестуваш някого? — попита Стейси, възвръщайки си отчасти самообладанието.

— Добре че ме подсети.

Стейси остави слушалката на мястото й и се вторачи в екрана на лаптопа. После се изправи и отиде до прозореца. Впери поглед в паркинга долу, прехвърляйки думите на Пола в мислите си. Оказваше се, че има неща, които човек не можеше да си изясни, взирайки се в екрана на компютъра.

— А дали наистина беше така?

Ванеса Хил се протегна и си наля още една чаша вино, после отново се отпусна върху възглавниците на дивана. Обичаше този диван с плътната му, релефна дамаска, меките му възглавници и високите странични облегалки. Излежавайки се на него, се чувстваше като паша — каквото и да беше това — или като римлянин на пир. Обичаше да се сгушва сред възглавниците и меките завивки, да похапва нещо леко и да отпива с наслада от виното. Отлично съзнаваше, че подчинените й се отдаваха в почивките на всевъзможни сензационни предположения за личния й живот. Обаче истината беше друга — успехът и парите й бяха купили правото да постъпва така, както й беше приятно. А удоволствие за нея означаваше възможността да се наслаждава на собствената си компания, на хубаво червено вино и на онова, което предлагаха сателитната телевизия и внушителната й колекция от дискове. Пък и всъщност рядко й се удаваше възможността да се поглези така — една-две вечери седмично, това беше максимумът. Останалото време посвещаваше на изграждането на своята империя. Действително, вече имаше право да пътува безплатно в градския транспорт, но Ванеса все още нямаше намерение да се пенсионира.